Еротиката като лудост (и обратното)

По­м­ни­те ли? През 1991 г. пър­ви­те пре­во­да­чи на Бу­ко­в­с­ки по­с­ве­ти­ха „Лю­бо­в­ни ис­то­рии на оби­к­но­ве­на­та лу­дост“ (изд. „Ар­хе­тип“) на Ан­ри Ку­лев (до­с­та спо­лу­ч­лив из­бор, ма­кар ху­до­же­с­т­ве­на­та ин­вен­ция да про­во­ки­ра­ше и дру­ги чу­в­с­т­ва, ос­вен от пре­д­с­та­ве­ни­те му „стра­ш­ни“ ри­сун­ки в „Ах, Ма­рия“). Ку­лев и Бу­ко­в­с­ки се до­пъл­ват на ед­но ра­в­ни­ще, ко­е­то мал­ци­на въз­при­е­мат аде­к­ва­т­но: без­пар­дон­на­та вул­гар­ност ка­то ес­те­ти­че­с­ки (по­ли­ти­че­с­ки или ка­къ­в­то да е „на­д­с­т­ро­е­чен“) факт, по­ро­ден от ек­с­хи­би­ци­о­ни­ра­но­то съ­з­на­ние на „от­ка­че­ни“ твор­ци, от­ва­ря­щи ду­ши­те (и кра­ка­та) към Ве­ч­но­то Из­ку­с­т­во. Ме­та­фо­ри­ч­но­ст­та на по­с­ла­ни­е­то при еди­ния и ого­ле­ния до ко­кал „ере­к­шън-ея­къ­лей­шън“ при дру­гия тла­с­кат към ана­ло­ги­я­та: Ра­ди­ч­ков пи­ше­ше „да ви та­ко­вам та­ко­ван­ка­та“, В. Сла­вов си до­й­де от Аме­ри­ка да ни по­ка­же как се раз­би­ва „ска­ла­та от мо­рал­ни нор­ми“ („Оло­в­но­то къл­бо“), пре­ди „оно­ва“ П. Ма­но­лов из­ке­фи сту­ден­ти­те със „Сто кръ­п­ки“, ме­ж­ду­в­ре­мен­но хо­ра­та се бя­ха по­на­гъл­та­ли с ро­зо­ви­те кни­ж­ки от вре­ме­то на ба­ба и хард-по­р­но­г­ра­фия, Ж. Ба­тай, Фройд, На­бо­ков, В. Еро­фе­ев и… по-та­ка – сюр­ре­а­ли­с­ти, по­с­т­мо­дер­ни­с­ти, С. Да­ли; то­га­ва ня­къ­де – ме­ж­ду Е. Ли­мо­нов, А. Гей­бъ­ри, А. Уелс, П. Дар­во­ар, Брет Елис (и още сто­ти­на „ми­с­ти­ч­но-еро­ти­ч­ни“ ав­то­ри) – се по­я­ви Бу­ко­в­с­ки, кой­то ти го „на­чу­к­ва“ с „ку­ра“ и „та­ша­ци­те“ вку­пом ме­ж­ду две пи­ти­е­та…

Е, е к’во? Я, Fuck off, бе! Ра­ди­ч­ков, Ку­лев, Бу­ко­в­с­ки… „Вър­ви на май­на­та си, ко­пе­ле, чу­п­ка­та!“

Зна­ем мал­ко за аме­ри­ка­ни­зи­ра­ния не­м­с­ки по­ляк Бу­ко­в­с­ки, но е до­с­та­тъ­ч­но. Аз не знам, на­при­мер, ка­к­во е учил, ба­ч­кал тъ­п­кал, кър­кал, драй­фал, пър­ви­ят му ере­к­шън, вто­ра­та му лю­бов – до 1954 г. (ро­ден през 1920 г. в Аде­нах, Гер­ма­ния) – це­ли 34 го­ди­ни, ко­га­то се по­я­вя­ва в ли­те­ра­ту­ра­та с „Един раз­в­ра­тен ста­рец“. От­то­га­ва до смърт­та си (1991) той пи­ше ка­то „от­ка­чен“ „пар­че­та­та“ си, че­с­то по ня­кол­ко на го­ди­на – об­що над 40, а си­гур­но

мал­ци­на са гле­да­ли до­ри един от де­вет­те му сце­на­рия за ки­но­то – на­при­мер „Раз­ка­зи за ед­на не­о­би­к­но­ве­на лу­дост“ (1981) на Мар­ко Фе­ре­ри. А то­ва, че по­е­зи­я­та и про­за­та му про­би­ват в ън­дър­г­ра­унд-из­да­ни­я­та, оз­на­ча­ва ли, че са „ън­дър­г­ра­унд“?

По-ско­ро, ми­с­ля си, мар­ги­на­ли­я­та на „аме­ри­кан­с­кия на­чин на жи­вот“ го пра­ве­ха „раз­ли­чен“ – тол­ко­ва раз­ли­ч­но от­ка­чен, че „кон­су­ма­ти­в­но­то“ об­ще­с­т­во го ге­не­ра­ли­зи­ра в ма­с­тур­би­ращ ек­с­п­ли­ка­тор на со­б­с­т­ве­на­та си не­за­до­во­ле­ност; че­с­то яв­ле­ние в „то­тал­но за­до­во­ле­ни­те“ „че­ки­джий­с­ки“ об­ще­с­т­ва, за­да­ва­щи си въ­п­ро­са: „А се­га ка­к­во?“, а не: „А се­га на­къ­де?“

В твор­че­с­т­во­то на Ч. Бу­ко­в­с­ки Жи­во­тът ре­ф­ле­к­ти­ра ка­то жи­вот-ка­ми­ка­дзе (бо­ле­з­не­на ав­то­ре­ф­ле­к­сия на „то­ва на­о­ко­ло“) на осъ­ще­с­т­вил цел­та си пи­шещ ин­те­ле­к­ту­а­лец, или по-пра­вил­но – един „по­ет на Аме­ри­ка“ („най-го­ле­ми­ят“, „рай­с­ки“ по­ет), „про­рок на ули­ца­та“, чи­и­то ал­ко­хол­но-се­к­су­ал­ни пер­вер­зии при­ли­чат на апо­к­ри­ф­ни при­ка­з­ки за по­тен­т­ни ес­на­фи, из­пи­са­ни ка­то гра­фи­ти с фа­лос-сти­лос вър­ху сте­ни на гра­д­с­ки­те ке­не­фи.

Ако пи­шеш за „Factotum“*, не мо­жеш да ка­жеш гор­но­то; ако пи­шеш за коя да е кни­га на Бу­ко­в­с­ки – съ­що. „Factotum“ се на­ми­ра в „сре­да­та“ на твор­че­с­т­во­то му (1975), а том­че­то на „Па­ра­докс“ за „пре­д­с­та­ви­тел­ност“ е до­пъл­не­но и с по­е­зия (от 1990 г.). Из­да­ни­е­то си стру­ва (по­ч­ти ка­то кни­га на Хен­ри Ми­лър, ко­я­то раз­г­ръ­щаш от­зад на­пред, за да по­па­д­неш на „мя­с­то­то“). „Ме­с­та­та“ при Ч. Бу­ко­в­с­ки са до­с­та. Ав­то­би­о­г­ра­фи­ч­но­ст­та в слу­чая – „ис­то­рия на не­го­вия жи­вот“, е „при­об­ща­ва­ща“, без да пре­ми­на­ва в ин­фан­тил­ност (и Хем не из­па­да­ше); Хен­ри Чи­на­с­ки ба­ч­ка ка­то кърт, но по­ве­че ви­си на тру­до­ва­та бор­са и тър­си (и гу­би, до­ка­то „от­въд Ат­лан­ти­ка Хи­т­лер по­в­се­ме­с­т­но пе­че­ле­ше“), в сво­бо­д­но­то си вре­ме (а то е ця­ло­то) пие, пу­ши и чу­ка на по­ра­зия, и вси­ч­ко е О.К. , до­ка­то сам не по­лу­дя­ваш, по­па­д­нал във вря­ща­та ма­са на аме­ри­кан­с­кия ко­ш­мар.

Има ед­на бор­са в тоя ска­пан жи­вот (Хем я на­ри­ча­ше „Да имаш и да ня­маш“) и тя се из­мер­ва с дру­ми – все по­ве­че, по-ого­ле­ни от ме­та­фо­ри и „ер­за­ци“, ли­ше­ни от лъ­жи и ви­не­т­ки, – го­ла­та, раз­к­ра­че­на и пи­я­на ис­ти­на, с без­по­ща­д­на па­то­ло­ги­ч­на де­тайл­ност. Из­бо­рът е един: да пи­шеш та­ка, ка­к­то жи­ве­еш и ди­шаш, ина­че си лъ­жец („Ка­з­вам: Къ­де са пи­са­те­ли­те?“), до­ри не мо­жеш да го „вди­г­неш“. Раз­ли­ка­та ме­ж­ду Хем и Бук бе­ше във фи­на­ла: Хем не из­дър­жа на на­ти­с­ка… Бук се пра­ве­ше на „луд“ през по­с­ле­д­ни­те пе­т­най­се­ти­на го­ди­ни и то­ва го „спа­си“. Ско­ла­са да из­п­ра­с­ка още пе­т­най­се­ти­на „пар­че­та“…

Ако Сад, Гоя, Ван Гог и Ма­до­на са лу­ди, луд е и Чарлс Бу­ко­в­с­ки.

* Чарлс Буковски, „Factotum (Момче за всичко)“, изд. “Парадокс”, С., 1993.

Владимир ШУМЕЛОВ