Жана Николова-Гълъбова*
С нея ме срещна работата ми, свързана с другите големи дами на българската култура – снимките за ТВ филма, посветен на 100-летието на Багряна “Живота, който исках да бъда поема...” през 1993 г. и премиерата на романа на Фани Попова-Мутафова “На кръстопът” на 14 март 1996 г. Няма да забравя наглед кратките си съприкосновения с тази умна, мъдра и достолепна жена, по достойнство възнаградена след пътя си “през тръните към звездите”, както биха казали римляните, с титлата “доктор хонорис кауза” на СУ “Св. Климент Охридски”. Първа жена-преподавател в родната алма матер, тя бе и първата, удостоена с най-високото академично звание.
Но все си мисля, че най-драгоценната награда в живота й е онзи “микрорай”, който я загърна всред убийствения лъх на смразяващите десетилетия изолация след отстраняването й от преподавателското поприще, съграден от приятелите й като истински духовен щит край нея... Защото Жана Гълъбова, тази величествена българка, притежава таланта да вдъхва у по-малките си “посестрими”, у своите последователи и ученици, обич, граничеща с искрено обожание. А това е почти несрещан психологически феномен във времената “разделни”, отровени от безлюбовие, алиенация дори между близки родственици и кипяща немотивирана омраза между людете... А царствената, неуморима, неостаряваща работохоличка проф. Гълъбова, която не дава покой на ума и чувствата си нито ден, ни държи в своето магнетично поле и днес, трупайки годините си така красиво. И въпреки чието бреме, донесло й сърдечна слабост, операции на очите и ред още физически страдания, които не ще изброявам, продължава да пише своите въздействени есеистични, публицистични и литературноисторически текстове. Някога, през 30-те години тя “откри” тази блестяща литературни и философски есета и още не е изчерпала залежите им! Дори напротив – като че психологическите “галерии” на словесните й “рудници” стават все по-бдълбинни, достигат досами сърцевината на нещата! Жана Николова-Гълъбова е доайенът на българската есеистика и единствената жена-първомайсторка в този труден ерудитски жанр.
Нейни близки свидетелстват, че тя често обича да цитира етимогията на думата болгарин: всезнаещ, всеможещ, всемъдър, красив. Като че ли самата тя е въплъщение на българските достойнства. В предговора си към епохалния труд проф. Константин Гълъбов и съпругата му са изрекли с искрен патриотичен патос: “Със съзнанието, че сме изпълнили един отечествен и научен дълг, ние поднасяме “Немско-български фразеологичен речник” на читателя с пожеланието да се проникне и той от обичта към българския народ и език, която е била наш неразлъчен спътник при работата ни...”
И ето вече стигам до онзи малък архиварски сюжет, който решително ме накара да я поставя в ненакърнимия “пантеон” на моите българки...
В архива на Фани Попова-Мутафова в Националния литературен музей се съхраняват и документални “знаци” от дългогодишното приятелство на “квартета” Константин и Жана Гълъбови и Фани и Чавдар Мутафови. Прелюбопитни и затрогващи. В една картичка до белетристката, “блокирана” от бацила на страха след двукратното й заточаване в българските затвори след 1944 г., нейната “душеприказчица” Жана я заклина да затвори вратата си пред всички, да се посвети на творчеството си. И прави поразителната уговорка: “онези, които те обичат, сами ще те оставят”... Каква висша грижа – за мисията на ближния. И колко различно е по своя смисъл това послание от обичайните ни представи за приятелско общуване!
И втория “архивен” факт: книгата “Погановският манастир” от д-р Кр. Миятев, издание на Царибродското бежанско дружество “Нишава” – София, 1936 г., поднесен на писателката за 8 март 1967 г. със следния дарствен надпис: “Подарявам тази книга на Фани, за да й послужи при работата й над романа “Елена Драгаш”. Нека заедно с обичта ми към тебе, мила Фани, тя да ти стане подтик за творчество и да ти напомня за обещанието, което ми даде вчера”. А на вътрешната страна на корицата е добавено едно малко “лирическо отстъпление”: “Книгата е много скъпа на сърцето ми, защото съм отрасла в Цариброд и навеки съм свързана с приказната природа на тоя край, който сърбите откъснаха от плътта на България. Винаги, когато си спомням за него, раната ми започва да кърви. Тоя период от българската история е наситен с такъв патриотичен и душевен хероизъм, че бих искала да ти послужи за творческа инжекция, мила Фани!
Жана”.
Очевидно е, че живецът на съдбовната обич между двете духовни спътнички е бил благородния стремеж за взаимоподклаждане на творческите жажди, както и за мъжествена подкрепа в мъчителните социополитически изпитания, които претърпяват. Винаги заедно... Но докато Жана заявява с дързостта на своята френска съименница Жана д’Арк: “... аз съм много силен човек и нищо досега не е успяло да сломи идентичността ми преди всичко на човек и на човек на перото и науката” (вж. интервюто й с Виолета Радева, “ЛФ” от 10-16.III.1998, №9), то Фани Попова-Мутафова е преживяла непоносими мигове на душевен разгром. Дори в годините на “реабилатацията”, останали с големите неосъществени замисли, с “несбъднатите” епически платна като “Реката” или “Елена Драгаш”. Тъкмо в това задушаващо тоталитарно време Жана Николова-Гълъбова е извършила още един духовен подвиг – отчаян опит да помогне на своята приятелка да “пропише”: с онези мощ и неженски размах, които е помнела от вдъхновените им млади години. Когато след всяка лятна “ваканция” в Копривщица писателката се е завръщала с по една, че и по две готови книги... И макар Жана Гълъбова да не е успяла, или да е била изпреварена от смъртта, отнела ни българската романистка през 1977 г., преди да завърши делото си, той остава да топли с промисъла за интелектуалната “задруга” на елитите, изглеждаща ни така утопична днес...
Ето че стигаме до записа ми на споменните слова за това съдружие на талантите в щастливи и мрачни дни, направен на премиерата на Фанината книга през пролетта на 1996 г. Тя ще остане по всяка вероятност най-многолюдната книжна премиера в музейната ми “хроника”. Защото за личността на Фани Попова-Мутафова тогава озарено говориха личности като покойния Коста Църнушанов, Вера Гюлгелиева, Траян Радев. А проф. Гълъбова, въпреки преклонната си възраст, така се възпламени, че повече от час държа приковано вниманието на иначе досадливата библиотечна аудитория. Хората се трупаха пред вратите на зала “Надежда” и въпреки невъзможността да чуват от разстояние, не се разотиваха. А онези, които бяхме събеседниците й, забравихме, че сме на литературна вечер с регламентирани начало и край, че любопитството ни може би е изтощително за очарователната дама и безпощадно искрената свидетелка, каквато бе Жана Николова-Гълъбова. Може би последната...
Но тъкмо тази безкрайна вечер сякаш бе живото доказателство, че българки като нея са железни жени-воини, които нямат възраст, победили с героизма на жизнебитието си древния титан Хронос...
