Езикът: празната деиксия

 

 

 

1. Мрежа ВБВ

(речникова извадка от www.vbv.hit.bg)

 

Повторност/име                  Повторността: (Amerigo Vespucci > Cristoforo Colombo, Cristobal Colon, Christopher Columbus; сравнени като Име, Слово).

 

Остранение                          владее и остранението (вж. част 2 – б. м.)

 

Миналото                             владее и миналото (вж. част 2; от посвещението на моя екземпляр на “Е:то” може да се заключи, че авторът следи културно-просветните прояви в столицата поне от зимата на 1994 г. – б.м.)

 

Общежитие                          Няма общежитие. – “Срещу индивидуализма”: “Манифестът провъзгласява обществената позиция на РГ "ВБВ" [Редакторска орггрупа ВБВ – б.м.] като противопоставя на повсеместния индивидуализъм - Личността.”

 

Вик                                        Това е “Вик” на Мунк. (Ср. Идиотите на Ларс фон Трир, където картината на Мунк също емблематизира отношението между индивидуализма и общежитието – б.м.)

 

Соцарт                                  софийска калканова соц-реклама (виж на Булгарплод над Театър 199, например)

 

Отговор                                Спомням си, че имаше отговор на плакатите. Да, това беше интресно - имаше отговори. Може би е имало някакъв смисъл. (външен читател)

 

Разбиране                             възпитан с вековити умения за лек срещу разбирането, // схващането. – “Война (обобщение на "Е:то.")”

 

 

2. Деиксия

 

(“Е:то”)

 

На 22 май 2001 (дата, посочена и в посвещението) получих от преносител, когото не познавам и който се обърна към мен с “г-н Сабоурин”, плик, който бях помолен да отворя по-късно. Не си спомням дали още на място видях името на подателя в долния десен ъгъл – ВБВ. В подобни ситуации има нещо от сънищата, в които с радост се подчиняваш на команди и се наслаждаваш на автоматизма на действията си, идващи отвън, но познати като игра, която не сме играли, но знаем, че играем. Добросъвестно отворих плика едва вкъщи. Вътре имаше книга. При засилващите се с възрастта предразсъдъци към играта в литературата, това означаваше край на играта. Спомних си за неприятното предположение, което ме възпираше да следя текстовете на ВБВ във в. “Литературен вестник”: че това са студентски драсканици в час (вместо водене на бележки), някаква праистория на първата половина на 90-те и ЛВ в епохата на владеенето на компютър, Интернет и техническата репродуцируемост. За моя изненада тази праистория се оказа припомняне на нещо неслучило се, разкопаване на непостроен град, археология на несъществуващ по тези земи пласт. Ако трябва непарадоксално да кажа това, става дума за българо-съветския авангардизъм, чиито наченки откривам в няколко стихотворения на първата книга на Й. Ефтимов “Метафизика на метафизиките” (1993) без по-нататъшна работа в тази посока, която да можем да наречем проект. Трябва да спомена с възхищение и името на Мария Вирхов, чиито неща познавам за съжаление прекалено фрагментарно. Мисля, че няма да бъде некоректно приписване, ако определя “Е:то” (2000), представляващо книжно извлечение от интернет страницата “Мрежа ВБВ”, като създател на проекта на българо-съветския авангардизъм.

 

Изхождайки от това най-общо допускане за книгата, виждам в заглавието посочване на празно място, деиксия на безпредметното. Първоначално тази празна деиксия се осигурява от почти безкрайното паратекстово отлагане на началото на книгата. Затормозяващият ефект (бъл.-рус., спирачен ефект) включва графична невъздържаност с италици и размери на шрифта, с остраняваш паратаксис (“научни съобщения и душевна невъздържаност”, “чувства и данни”), с излишна, ВБВ би казал, че лингвистите биха казали, редундантна служебна информация (“българска”[1] – за книгата, което се казва и в служебния текст на последната 32 страница, където стои на мястото си не по-малко редундантно: обичаите на българското книгоиздаване са видяни, може би, през погледа на немското, където националността на книгата се посочва само при преводните заглавия) – всичко това на втората страница, поставяща на сериозно изпитание волята за започване. Следващият похват на безпредметната (неденотативна) деиксия са Брехтовите преразкази на съдържанието на отделните текстове: към всяко заглавие от “Съ:държанието” (без едно: “Радио – 1928”[2]) има кратък преразказ на съдържанието на съответния текст. Още в преразказа на втория текст е повторена думата “невъздържани” (с. 4, първа употреба на с. 2). Тук са концентрирани най-концептуалните съчинителни свързвания: “хубостта на труда и плакатното дело” (с. 4), “етиката и геологията” (с. 5), “любов и ирония” (пак там), “поезия за научните биографии и за Възрожденския експресионистичен авангард” (пак там, като в случая към остраняващия паратаксис се прибавя остраняващата атрибуция). Последното паратекстово торможение (бъл.-рус. псих. задържане) е частта “Предисловие”, където концептуалният паратаксис става манифестен. “Това е моето преклонение пред модернизмите и соцреализма” (с. 7). Не по-малко манифестно е обявено, че деиксията е буквалното, “Буквалното е:то.” (пак там). Деиксията срещу “Метафората”! (възклицателна – В.Б.В.) Ср. с. 2: “С курсив са отбелязани всички места за четене на висок, гръмък глас. (Читателят може да се изправя докато чете на всеослушание – така той ще усеща творбата с цяло тяло.)”; вж. в тази връзка последната поема на Маяковски Во весь рост (декември 1929 – януари 1930).

 

След подобно задържане може да последва тоталната пълнота на поетичното – в подкрепа може да се цитира почти цялото стихотворение “А.”, “единственото възможно начало на сбирката” (“Съ:държание”, с. 4), което озадачава с изначалната си поетичност. Идеята за безпредметността на посочването се пази само в “Локвите като не-слънце.” (с. 8). Но “А.” започва със собствения си преразказ от “Съ:държание”: “Своето като страшно”. (Налице е опасността някой [пристрастен към денотацията, референцията, собствените имена, телеологията, есхатологията[3] и линеарността] читател да не се върне към брехтианското “Съ:държание” и “творбата” да надвисне над хилядите плата на сигнификацията с неоправдана от механиката на чистия синтаксис сила. Склонен съм да отдам голямо значение, т.е. да придам всекидневна семантика и прагматика на подобна грижа за читателя. Грижата за синтаксиса като грижа за читателя.) В прав текст: дали своето е поезията и това плаши? и дали “своето като страшно” е описателен превод на unheimlich? И поезията, и психоанализата са дълбоки неща, от които “Е:то” систематично страни в повърхнинната интенционалност на деиксията, оттам и необходимостта от брехтианска неутрализация на “А.”, неутрализация на началото.

 

Текстовете “любов (ретроклишета)” и “писането” са заумни синтактични вериги без препинателни знаци и главни букви, откъдето си подчертах за собствено удоволствие думите “лехуса” (с. 9), която смътно свързвам с едновременна бременност и липса на бременност (маркизата фон О. или цветната бременност), и “магазията” (с. 10), табелка на гара “Царевец”. В “Остранен Взгляд” вече съм почти сигурен, че “предградията / на Кишинев” (с. 14) са видяни от Хлебников, което в страна с бесарабски българи и българки е много освобождаващо. Не по-малко щастливо е припомнянето, че “гр. Котбус” е старото име на Карл-Маркс-Штадт, претърпял преименувания с появата и изчезването на ГДР. В бележка под линия е посочено, че ГДР през ХХ век има отношение към долнолужишките славяни: “Били сме част от ... ГДР (ХХ в.)” (с. 16). След лингвогеографските изискания на ВБВ славянството, славянската идея, душа и славянофилия вече не са същите.

 

В “Кавказ (операционализъм)” отново виждам разгърната евразийската география на Хлебников, подготвена от “Беларус” (с. 17-18), следва “Азърбайджан – песен първа” (с. 19), “С подложка – Черен, меден Иран” (пак там), “Армения – песен втора” (пак там), “Грузия – песен трета” (с. 20). Тази география ме кара да взимам насериозно и да си повтарям

 

 

Стоя в място и чакам новия Модернизъм:

има Бог – и това са другите... (с. 19).

 

 

което става още по-сериозно и настоятелно в светлината на възможната съотнесеност със следния пасаж от “Срещу индивидуализма”: „Ние, както и всички вещи в тази географска област, нямаме място - имаме само посока. Посока-вест: west. За повечето тази телеология и есхатология е надежда (уцелена надежда); за нашата редколегия това е евтаназия - ето защо не сме просто смешни, а нещастници.” (курсив, надебелено – ВБВ.)

 

По-нататък ми прави впечатление, че се срещат думите “буржоазна” (с. 21), “буржоазията” (пак там), “дребнобуржоазно” (с. 24), което свидетелства за богатство и диференцираност на езика, като по този начин се постига висока литературност не на последно място чрез потенциала на редките думи и социалната история и психология на превръщането на високо честотни думи в глоси. Същото се отнася и за думата “СССР” (с. 22), на която не бях попадал достатъчно дълго, че да я прочета като глоса. В тези глоси има боравене с езика на отдавна отминалото близко минало като праисторичен, праисторията на социализма (1944-1989) – към тях се присъединява и totalitarismus (латиница, немски отпреди Барока, когато съществителните имена все още не се олицетворяват и емблематизират с главни букви като в соцреализма). ВБВ прави със социализма същото, което Барокът прави с Античността.

 

Към края на книгата отново се припомня концептуалността и така се затвърждава Брехтовата идея за дидактичната пиеса (Lehrstück): “Соцарта като труд” (с. 29). Думата “труд” може да се определи като едно от понятията на книгата, заедно с “географията”. Трудът, тежкото машиностроене е на предната корица, “географията”, въображаемата геометрия (Лобачевски) на реалното – на задната. В последния текст, озаглавен “Б. (баналности и обобщения в списъци)”, се подхваща манифестността от “Предисловие” в изброяването на понятията: “Трудът, географията и механиката във всеки детайл.” (с. 31) БВБ е достатъчно предпазлив/А (както пишат политически коректно немците) да обърне внимание в бележка под линия, че във финалното изброяване на понятията “предпазливо всичко е образувано от клишета” (пак там) и притежава патетика. Срещата на концептуалността и патетиката във финала напомня на стиховете в проза (“стихи в прозе”) на Максим Горки

 

 

...Е:то. Това всичко е моята кръв.

Запалете я!

 

 

Изтръгнато от гръдта, за да води в тъмното, горящото сърце на Данко е апотеоз на деиксията, чийто климакс е клишето.

 

Езикът: гордото посочване на празнотата и скритата тъга по мимолетната женственост на жеста.

 

 

Стоя в място и чакам новия Модернизъм:

има Бог – и това са другите...

 

 

 

ВБВ, “Е:то”, изд. “Литературен вестник”, С., 2000. Редактор Бойко Пенчев.