Отблясъци от
Деветия международен театрален фестивал “Варненско лято’ 2001”
От година на
година танцовият театър властва все по-силно на Варненския театрален фестивал.
На балетния конкурс сме свикнали от сцената да ни се усмихват млади и все
по-млади лица. Общото за актьорите – танцьори, представили своите спектакли на
фестивала от 1 до 11 юни, е
Те всички са не
само танцьори, но и хореографи, и музиканти, дългогодишни преподаватели на
изкуството на танца, създатели на свои танцови компании и школи, носители на
множество международни награди. Друга обща черта на техните проекти е
глобализацията, участието на хора от различни националности, които се събират в
един екип и след реализацията на представлението отново се разпръсват по света.
И тъй като танцът е универсален език, танцьорите са късметлии – могат да
говорят на всекиго по целия свят.
“Пощенски
картички към XXI век,
Трета част “Wish-Dish”
– София
е озаглавена
копродукцията на балет “Арабеск” и Европейския пътуващ проект. Изпълнителите
са: Бетина Холцхаусен (Швейцария), фиона Милуард (Великобритания), Росен
Михайлов (България), Золтан Наги (Унгария) и Олга Житлухина (Латвия). “проектът
е изграден на импровизационна основа – разказва Бетина Холцхаусен. – Много неща
просто се случват на сцената в момента. Никога няма да можем да ги повторим.
Невъзможно да работим в една и съща
държава, с едни и същи хора. Аз не познавам такива хора. Трябва да получаваш
информация, да участваш в уъркшопове. Много танцьори работят по цял свят – в
Европа и Америка постоянно се срещаме с хора от чужди страни и това ни прави
по-отворени към различни театрални езици.” Според Росен Михайлов частта, която
е направена в България, се занимава с изследване на процеса на празнуване.
Елемент на празника е храната като символ на нещо, което се споделя между
хората, не като енергийна стойност. Важни са различните традиции на храненето,
което често е силна метафора. От начина, по който се храни един човек, можеш да
разбереш много повече за него, отколкото от това, което казва.
е моноспектакъл,
“сбирка от нови и стари идеи”, както го нарича създателят му Томас Лемен –
рокмузикант, танцьор, хореограф, светлинен дизайнер и преподавател от Германия.
Противно на заглавието обаче, малобройната публика в залата остана хладна и
дистанцирана към етюдите на изпълнителя и неговите опити да вдигне четвъртата
стена като включи зрителите в представлението си. Най-просто и икономично, със
средствата на словото, етюда и пластиката Лемен разказа затрогваща история за
спасените миньори, но останалите му упражнения останаха без отзвук.
Много
по-впечатляващи и хореографски изпипани бяха танците на Карол Браун от
Великобритания, представени в три части:
“Кожата на океана”,
“Плът.txt” и “Като
горяща къща”
Карол Браун е
родена в Нова Зеландия. Учи танцово изкуство във Великобритания и Танцовия
център “Боденвизер” в Сидни, Австралия. През 1995 г. тя получава титлата
“доктор по хоеография” от университета в Съри, а от 1998 г. е постоянен
хореограф в Плейс Тиътър, Лондон. “Карол Браун Дансис” е собствената компания
на Карол Браун, чрез която тя разпространява своите представления във
Великобритания и чужбина. Съвсем скоро тя се представи в Рим и Прага със своята
четиричасова инсталация “Живот в плитчините”, а в Полша и Филаделфия – с
“Кожата на океана”.
Напоследък
актрисата работи съвместно с други творци – дигиталната художничка Естер
Ролинсън и архитекта Стюарт Дод. Тя е увлечена и от проект за описание и
реконструкция на произведенията на Гертруд Боденвизер. Носителка е на наградата
за хореография “Джърууд” (1999).
Нейната
партньорка Лиза Торън е родена в Швеция, където учи класически и модерен балет.
Освен това учи оперно пеене, виола и пиано, след което продължава образованието
си в Лондонския Студио център като стипендиантка в курса по танци.
През 1997 г. Лиза
прави хореографията и изпълнява “В мрака на светлината” – мултимедийна
импровизация от движение и песен, реализирана в театър Кокрейн. Творчеството й
за нейната собствена компания “Танцова група Лиза Торън” включва: “Внимание!
Мокър под”, “Изтезание” и “На верандата”. През юни тя получава стипендия “Лиза
Улман”, за да отиде в Ню Йорк и да изследва техниката Клайн, както и да
представи свои творби.
В разговора с
двете танцьорки Браун сподели, че пише много – измисля сюжети и истории, които
по-късно се превръщат в основа за представления. Става дума за тип метафоричен
език, защото танцовият език е често прекалено абстрактен.
- Доколко Лиза
се отказва от гласа, който владее?
- Докато
танцувам, разбира се, имам ограничения с пеенето, но това, което използвам, е
техниката на дишането. Опитвам се максимално да съчетая и двете – тялото и
гласа. В последната миниатюра гласът ми е тотално спрян. Ние направихме
хореографията така, че да влезе в музикалната фраза.
- Една от миниатюрите е шоу спектакъл. Къде е границата между комерсиалното и концептуалната идея?
- В Северна
Европа има тенденция и необходимост публиката да бъде привличана в залите.
Комерсиалната насоченост се изразява в модната образност, с която работим.
Стараем се да вкараме своето послание в тази образност.
- В каква степен миниатюрите отразяват идеите, застъпени в докторската дисертация на Карол Браун?
- Втората
миниатюра “Плът.txt"
създадох след завършването на моя докторат “Историята на жените в танца”. В
центъра на вниманието ми е образът на жената на сцената в танца – според мен
той трябва да бъде разопакован от всяка женственост. Жените традиционно имат
силна роля, овластени са на сцената. Когато бях малка, исках да се занимавам с
гоу-гоу танци. Много е интересно да изследвам каква е границата на еротизма на
сцената.
- Включвате ли
лични истории на сцената?
- В текстовете,
които използвам, има смесица от метафори, автобиография и философия. Тези
елементи се захранват един друг като съдържанието разкрива формата.
- Защо ви трупата ви е толкова малка?
- Тази вечер ще
видите само три от моите работи – едно соло и два дуета. Творби, които са
разработени с толкова хора, колкото изисква самата миниатюра. Когато човек
работи на ръба, е трудно да се осигурят средства. Бих искала да работя с голяма
трупа, но дори в Англия е трудно да се осигури това.
Безспорно,
най-голяма наслада за окото и душата достави спектакълът на “Хиподрум Стейт
тиътър” – Гейнвил, Флорида, САЩ, “Преходности”, означен в програмата като
“танцов театър на сюрреалното” и изигран в Художествената галерия. Екипът е повече български,
отколкото американски – продуцент е българската балерина Ани Владиславова-Колиър,
омъжена в САЩ, а хореограф – Галина Борисова. Участват още един българин –
Ивайло Димчев, и двама американци – Кели Котън и Марк Секстън. В прочувственото
им изпълнение откриваме противопоставянето между копнежите и принудата, между
фантазиите и действителността, между светлината и сянката. Жестовете са
изчистени. Мимично прецизни, натоварени със съдържание.
Когато се
срещнахме с Галина Борисова за интервюто, имах усещането, че се познаваме от
години – толкова естествена в поведението си е тя.
- Представете, моля, екипа на вашия театър.
- С Ани сме учили
в балетното училище и сме приятелки от 10-годишна възраст. Мисля, че личните контакти и симпатии в
изкуството са много по-качествени и довеждат до по-ефективен и дълъг творчески
процес. През 1989 г. Ани се омъжи и се пресели зад Океана. Сега те със съпруга
си Нейтън Колиър продуцират изцяло нашия спектакъл.
- Аз съм все по
пътищата – последните 2-3 години работя с чужди театри. Наскоро репетирах
холандска продукция. В София няма такова пространство – няма я прословутата
“отворена сцена”, за която министерството на културата само говори. Ето
например, от 89 картини със светлинни промени тук можем да реализираме само
пет.
Кели Котън е от
Тасмания, а американецът Марк Секстън е и директор на “Хиподрум тиътър”. Той
измисли определението “сюрреално” за нашия театър, въпреки че спектакълът няма
никакви претенции за сюрреалност. Аз тръгнах от сентенцията на Салвадор Дали,
че свободата е безформена. Хареса ми идеята формата да е безформена.
Двама от
изпълнителите не можаха да дойдат поради други ангажименти – Красин Йорданов
(студент в Ню Йорк) и Робърт Емерсън. За Ивайло Димчев това е премиера. За него
измислихме нови етюди, които да подхождат на неговия натюрел. Идеята не е
танцьорите да научат стъпките. За мен изпълнителите са страшно важни – ако
режисьорът е диктатор, това е минус.
- Симбиозата между танц и театър – това ли е театърът на бъдещето?
- Танцът има
предимството, че може да бъде разбран от всички, няма ограничения в текста.
Опитвам се да вкарвам драматургия в спектакъла и детайлно визуализиране на
картините, с които постигаме емоционално въздействие над публиката.
Технологията, която навлиза в изкуството, напредва по-бързо от самото изкуство.
Няма специализирана критика за модерния танц, защото балетната само анализира
класическия балет, а театралната – театъра. Така нашият собствен коментар е
по-точен, отколкото този във в. “Култура”. Очакваме скоро да бъде открит
центърът за култура и дебат “Червената къща” в София.
- Съставът ви е от различни националности. Помага ли ви това и с какво?
- Обичам към
хората, с които работя, да включвам и нови. Аз не деля хората по националности.
Наистина, проектът се оскъпява, защото хората идват от различни страни, за да
се съберат някъде. Но свободните проекти имат предимството да не бъдат
притискани от времето. А престижът идва от качеството на продукцията.
- Как се
чувствате като гражданка на света?
- Зле, докато
имам моя български паспорт. От друга страна се гордея, защото е екзотично като
кажа откъде съм. Трябва да се разделим
с излишните неща, човек трябва да е мобилен.
- Посланието ви от сцената?
- Би ми било
приятно, ако хората имат различни възприятия. Има много неща в живота, които не
можем да обясним – и те са най-прекрасните. Мое дело са идеята, хореографията,
драматургията и подбора на музиката, която избирам случайно или нарочно. Имаме
и специално писана музика за нашите представления от френския композитор Ракард
Боргард. Обичам и поетичните и деликатни неща – нежни и наивни, но в XXI век е опасно човек да разкрива чувствата
си. Притиснати сме, играейки си с нещата. В Америка публиката реагира спонтанно
и имаме невероятен успех.
- Естетика, чувственост и магнетизъм. Към това въздействие ли се стремите?
- Аз обичам
естествените неща – когато са такива, те съдържат всичко това и много още. От
пет години съм увлечена от импровизацията. В нея 80% е повторение на опита, но
20% дават нови, свежи неща, които можем по-късно да ползваме.
Зрителят се
чувства все повече участник в случването на сцената. Виновник за това в голяма
степен е омагьосващият закачлив и понякога мрачен стил на танцовия театър. А от
традиционния тип театър, представен на фестивала, моите лични предпочитания са
за “Есенна соната” на Бергман, постановка на Младен Киселов на Театър “199”,
“Бастард” на Варненския театър, спектакъл на Явор Гърдев, обичайно силното
представяне на Народния театър с “Както ви е угодно или Дванайста нощ” от
Шекспир, режисьор Роберт Стуруа, и искрящия от смях моноспектакъл на Валентин
Ганев “Контрабасът” от Патрик Зюскинд, режисьор Пламен Марков.
