(Размисли пред
картините на Лиляна Дичева)
Наричана от
колегите си “единственият немски експресионист в България”, Лиляна Дичева е
родена в с. Балван през 1928 г. Баща й, д-р Пенчо Фъртунов, е от В. Търново, а
майка й – австрийка от Виена. Детството й преминава в австрийската столица,
където баща й специализира вътрешни болести, а юношеските години в старата
столица. Тук се запознава и свързва съдбовно живота си с писателя Стефан Дичев.
От своите
преподаватели в Академията цени високо Кирил Цонев, от когото се е учила да
съчетава класиката с модерното виждане. Прадядото на художничката Тодор
Фъртунов е основател на една от първите печатници в Търново след Освобожденето.
Лиляна Дичева е
създател на много картини на историческа и съвременна тема. Но тя рисува не
просто лица и композиции, а времето, духа на времето, неуловимо превръщащо се в
история. Като с магически заклинания на четката художничката пресъздава
събитията, това, което предстои да стане история, но е още в днешния ни ден. Лицата
от нейните картини сякаш събират митически налепи от събитията, преди да
стигнат в завършен вид до нас.
А как са
съществували в своята “пред-история”?
Като всички
митове, те са съществували като дух, идея, преди да се въплътят в образи,
минавайки през леярната, наречена история. В тази връзка, освен превъзходен
рисувач-портретист, Лиляна Дичева е културно-исторически хронограф, въздигащ
личността на пиедестал, композирайки “вихрите” на епохата, което е характерно
за картините й – музикално-драматичната организация на тези светове.
В много свои
творби Лиляна Дичева пресътворява словесните светове на Стефан Дичев (“Човекът
и неговите богове”). При писателя историческите образи са уплътнени с факти,
описания, диалози – исторически обусловени и епически пресъздадени. При
художничката историческите образи присъстват като лека рисунка, като характерен
психологически или битов детайл. Тя не илюстрира романите и повестите на своя
духовен спътник, тя докосва с любов и извежда от тъканта на творбата чувството,
трепета в погледа, лиричния контур на лицето. Тя не илюстрира, тя освобождава
текста от словесната натовареност, и ако Стефан Дичев е родител на
литературната плът и дух на своите герои, то Лиляна Дичева пресъздава
чувството, лекотата на подстъпите към романите и повестите.
Живописните
композиции на художничката носят динамиката на историческите събития с
поставената в центъра им водеща историческа личност. В тях Александър
Македонски, Раковски, Ботев, Левски присъстват и със своите антиподи. Без този
подход историческите обосновки на портретите биха били непълни, а композициите
– лишени от драматизъм, сгъстеност на чувството и движение във времето. В
плоскостта на двуизмерното пространство на картините в нас са “вгледани” не
само образите, но и “избирателния” подход на художничката. Тези цветни,
експресивни щрихи на лицата са емоционално обагрени, сякаш позират през
пламъците на историята.
Художничката
подрежда в своеобразни “иконостаси” близки и далечни личности, гении и духовни
учители. От тях можем да научим много за творческите, интимните, обществените
вълнения в определен период от живота на Лиляна Дичева. Те идат към нас на
вълните на психологическия размисъл, диалог за културния и исторически духовен
опит.
Навсякъде в
портретите и композициите се налага драматичното чувство, което предизвиква
нашата склонност да търсим и разгадаваме – както конкретната
културно-историческа ситуация, така и чисто живописните, своеобразни рисунъчни
подходи на художничката, която в отминалото, запечатано в образи събитие-състояние
влага и свежестта на репортера – очевидец. Въвличаща роля за съпреживяването на
картините играе и своеобразният “ритуален поглед” – устремен в небесата, сякаш
съдържа връзката на желаното (непостижимо) и реалното (ставащо) в момента. Тези
погледи (очи) изразяват цялото дълбоко страдание от непостижимите миражи на
земния живот.
