Антоанета Алипиева

 

 

Откритието в забравата

 

 

В началото е нужна една съществена уговорка. Ще се говори за изкуство, без неговото съдържание да се обвързва с нечия известна теория и без то да има цялостен, общ и задължителен смисъл. Ще се говори за изкуство в един чисто индивидуален план, при който внезапната среща с даден текст (не само писмен, разбира се) носи радостта от откритието на нещо забравено и изведнъж намерено отново. Духът, както и вещите, има тази участ да затриваме части от него и когато щастливо ги намерим, да осъзнаем, че те са брънки от общата наша истина за света, без която, питаме се, как сме могли да живее? Така предпоставен, нашият разказ за изкуството никак не желае да търси общи граници и дефиниции, а да подшушне за онези мигове на единични битийни открития, които уж ги знаем, че са така, но всъщност трябва да живеем дълго, за да узнаем от нечие стихотворение, ваза, картина или извивка на прозорец, че те наистина са така.

 

Изкуството е миг на изживяване, което никога няма придобита форма, но който страстно се стреми да изведе нещо забравено от празнотата, да подкрепи в новостта си изначалното. Да откриеш в нечие творчество изкуство е да видиш в него житейския опит на самия себе си, да прозреш автентичните съдържания на прости истини, които нямат амбицията да казват всичко, защото нямат и желание да превръщат човешкото битие във фантом. Мигът та откритие е миг на удостоверен в личностния ти живот опит, за който най-после си получил собствен отговор. Изкуството е простотата на истините, които изповядва.

 

Изживяването на изкуството не може да бъде общо състояние. Индивидуалността на съпричастието с него сварва човека изненадващо гол, сам той без маски, прозряното и то без маска – поразяващо като нещо дълго скрито и вече извадено на бял свят. В такъв един миг няма никаква хитрост, той се оголва до началото на живота, в който идеите и страстите в тях имат множество собствени лица, всичките точни и ясни в индивидуалното си намиране. Изкуството е успокоение, че светът най-после е разбрал твоята болка или радост. Или още по-дълбоко – проумял си, че собствените ти грехове се побират в света. Че светът не ти е чужд и може да те приеме. Изкуството е кратък миг на единение между тебе и битието, в което животът открива един от смислите си. Изкуството довежда до съзнанието неща, които изваждат личността от анонимност и й придават самочувствието, че самата тя внася вещо в света. Изкуството приобщава човека към същественото, а то не сложно, но е трудно за обяснение.

 

Изкуството е като живота. Прости правила и сложни анализи и обяснения върху тях. Живеейки, човек се обърква от ситуации и грижи, без да може да види зад сложността простотата. Изкуството е разпиляване на сложността и въплъщаване в автентичните ситуации на собственото битие. Изкуството е забравената простота. Изгубеният и намерен отговор. Изкуството разбива илюзиите. В битието няма лъжи, човекът ги създава, за да се утешава с тях. Изкуството е прощаване с лъжите. Затова и в най-хармоничните си и светли акорди то е жестоко. Изкуството е утешение от намерения отговор и драма на намерения отговор.

 

Изкуството отрича абстракцията. Неговата крайност е в множеството открити индивидуални отговори. Ако то потъне в безкрайността, вече не засяга никого и всъщност не е изкуство, а маска, изтъкана от умения, прилежание и подражание. Изкуството отрича аналогиите, защото неповторимостта е неговата същност. Изкуството не може да не бъде разбираемо, тъй като животът, живян без да си дадеш сметка какво си научел от него, остава без смисъл, остава само външна форма без пулс и дух. Изкуството е конкретност, уцелени в сърцето идея, чувство, страсти. Затова то е всеобща сензация, а внезапен собствен път на откритие. Малки открития, защото изкуството никога не постига осъществения човек. Конкретността на изкуството постига части от битието. Абстракцията, сложността, неразбираемостта са неговата смърт.

 

Изкуството не работи с категорията време. Събитията, поколенията, обществата са само външните одежди, чрез които изкуството се представя, а под тях стои схватката на човека с битието. Неусъмнената вяра не ражда изкуство. Съмнението е това, което оголва живота и дава на човека воля за отговор. Който е обременен от разни вери, стига дотам, че анализира изкуството, дефинира го, класифицира го, но не го изживява, тъй като не е в лоното на битието, а в абстракцията за него. Разбирайки го, такъв човек дълбоко не го разбира. Изкуството се ражда в житейския опит, стремейки се да доведе съмнението до яснота. Изкуството не тръгва от вярата, а обратното, тръгва от съмнението, за да стигне до вярата, конкретността, изначалните истини, разпръснати в множество съдби, общества, епохи. Затова изкуството не признава времето като своя същност, защото границите на всяко време са абстрактно сложени от хората, но за границите на битието хората нямат сили.

 

Изкуството не може да бъде глобален сбор от всичките си постижения. Изкуството е само лична вникнатост от отделни части от битието и осъзнаване на малко истини от него. Но важни. И забравени, докато внезапно не ги откриеш чрез изкуството. Забравянето е важен момент при съпричастието с изкуството. Защото само нещо забравено може да донесе изненадата от намирането. Изкуството не се доверява на еволюцията на света, а търси в него всепроникващата субстанция. Онзи, който се движи по външната логика на развитието, достига до научния анализ на изкуството. Достига до времето, разчетено в абстракции. Внезапното откритие на отговор за него не съществува, защото той никога не е губил или забравял. Напротив, светът за такъв човек се изгражда от други, не негови открития, които никога не стават лични. За да се срещнеш с изкуството се иска тъга. Безпомощност и изоставеност. Успяващият в обществото човек все по-малко забравя. Тъжният и самотният, изгубил много, потънал в раздвоението на истините, повече намира, повече успява да превърне забравената логика на битието в конкретно проумяване на прости, но неизбежни закони.

 

Изкуството е винаги повече от това, което човекът знае за себе си. Откривайки чрез изкуството това, което неосъзнато дреме у него, човекът най-после отъждествява части от живота със съзнанието, приема части от своя живот за завършени и постижими. Неосъзнатото, забравеното намира в съзнанието лична категоричност, ярка истина, запомняща се завинаги. Изкуството е пробивът на човека в самия себе си. Пробив в онези слаби, изтерзани, объркани части от душата, които търсят опора. Жестокостта на изкуството има тази способност да оказва помощ.

 

Изкуството не е нужно на всички, както и изгубената вещ може да не предизвика носталгия и празнота. Никоя конюнктура не обича изкуството, защото не може да го използва, захвърля го като безполезно, неприложимо към моментните страсти на обществата и хората. Само в мигове на своето голо съществуване човекът се отъждествява с битието и потърсва изкуството. Изкуството, чрез намерената забрава, открива това, което е повече от него. Защото в обективността животът е безразличен. В субективността на изкуството животът става самобитие, става свобода на истините. Обективността може лесно да се познае, да се подреди в логика, теория, абстракции. Изкуството е личната субектност на обективния свят. Подобията във вид на експерименти не могат да намерят забравеното и още по-малко да го заложат така, че то да прониква във разни съдби.

 

Изкуството е отчуждено от теориите, от общите класификационни модели, чрез които човекът постига подредба на духовния си и интелектуален свят. Напъхано в дефиниции, изкуството стана променливата мярка на времето, обезсмислената абстракция на безразлични към същността нищожности. Изкуството няма обща мярка и затова в неговата участ има нещо беззащитно. Общото узаконяване на един факт като изкуство ликвидира забравянето и намирането му. Изкуството става жертва на ползата. А всъщност то е дълбоко безполезно за масата от хора, разположили живота си в обектността и за които нуждата от изкуство е само обективна проекция.

 

Изкуството не казва всичко от битието. Затова за повечето хора то не е полезно. В този смисъл изкуството е отчуждено и от амбицията. В неговото раждане има нещо случайно, защото изкуството казва много повече, отколкото амбицията е заложила в него. Затова и неговото забравяне и откриване носи привкуса на случайната радост, на внезапното прозрение. Изкуството стига до натурата на битието, а амбицията е обективно желание, заложило на обективното знание за битието.Затова изкуството не е полезно и този, който го обича, правейки го, или го обича, прочитайки го, трябва да проумее, че изкуството е друго, самотно общуване с неполезни за външния миг вещи. Изкуството е жестокостта на тайните, които човек се мъчи да пренебрегне. Изкуството е обич към непознатите, натурални неща, затрупани от амбиции, ползи, успехи. Затова се приобщава към забравата, защото забравено или изгубено за миг, силата на откритието му е двойна. Но обичайки го, човек трябва да си даде сметка, че ползата от него е само личното му отричане от външния свят.