100 години от
рождението на художника (11.07.1901-23.01.1958)
Броени дни след
изпровождането на Илия Бешков в. “Земеделско знаме” се присъединява към
траурната кавалкада със статия, подписана от небеизвестния Петър Поптонев. С присъщия на
занаятието му проповеднически тон той разглежда творческата биография на
потомствения земеделец като я разделя на няколко етапа, контекстоализирани в
идейното, моралното израстване на обществото. В прокараните от него
(благоразумно) обширни синори, следвайки сръчния сърп на смъртта, Поптонев
последователно изтъква бешковата плодотворност на гърба на бенесарското
правителство (макар и колебливо), Преврата, Въстанието, Репресиите,
Катастрофата, изборите, упражняването на властта, конституцията, монархическия
институт, Цензурата, войната,Отечествената война, Антифашистката съпротива,
Демоничния Ницше, спекулата, неопустошимостта на природата, обясняваща
отклонените предложения за включване към друга държавна онтология.
Покрай
хроникьорската страст на Поптонев да разделя се промъква убеждението му, че
“една страна може да се свие до размерите на сърце”, да копира спазматичната му
мускулатура, да пропие кратката, но животворна секреция на този орган (т.е. да
трае в очакването то да проговори, или вслушана след замлъкването му).
Разбирайки заплашителността на тази визия Поптонев търси подкрепата в думите на
Еренбург (дори ги поставя в началото на статията сиV, според който карикатурите
на Бешков свидетелстват, че “малката по размери България е обладана от голямо сърце,
голяма култура и големи мечти”, и добавя от себе си – “в полето на карикатурата
сърцето на Илия би неумолимо като чук, би за бъдещето, но и върху суровия
материал на миналото”. Мисля, че точно от тази занаятчийска фраза на Поптонев
си проправя път метафората за сърцето на Илия Бешков, ето как тя прескача и у
Васил Попов, който казва, че през 1957 г. те са знаели, че “гладува, за да
пести ударите на сърцето си”, и после – “около нас се навърташе вече смъртта и
всъщност той говореше с нея, от нея искаше прошка и милост за сърцето си”. Не е
за изпускане факта, че това свидетелство на В. Попов включва и работата на
Бешков по илюстрирането на историите за Хитър Петър, т.е. работа, която според
Поптонев изисква вярна, като витло на мелница, ръка, ритъм, рутина в службата
(присъща на неръждаемата посуда), (неутралната) чистота, а не примерно синкопа
на трошащо се копие, криза на въображението. Все пак Поптонев е наясно – именно
тази криза е възможният край на романа (нали още през 20-те години Бешков е
преодолял стилово изчистената линия на своя учител), но дали е изпитал
угризения за това, че го е направил възможен?!
Поптонев оставя
впечатлението за примирение с това, че композицията, над която се е надвесил,
не му принадлежи, загубата е от дистанция, затова и се обръща към бащата (и по
този начин косвено към детството, което със специфичната си фолклорност е почти
равно на зашуртялата, според божиите закони, благодат), но пропилява
възможността да спечели симпатиите ни, загърбвайки интимността, той заговаря,
сякаш нищо не е било, за прогреса, за онези точки в ранината, които трелите на
историчния му глас свързват в лъч, в обезсмъртяваща стрела, но на нас ни е рано
да го следваме нататък.
