| И КАКВО
ОТ ТОВА?! |
| ПРИКАЗКИ
И РЕАЛНОСТ |
| БИТИЕ И СЪЗНАНИЕ |
| РАЗМИСЛИ ЗА ЖИВОТА |
| ЛИПСВАШ МИ |
| ЖИВЕЙ ЗА МИГА! |
| ПИСМО ДО ЕДИН НЕПОЗНАТ |
| ЗА БАЛСАМИРАНЕТО |
| БЕЗПОКОЙСТВО |
| ЦЕПЕЛИН |
| ПЪТУВАНЕ КЪМ РОДНИЯ ГРАД |
| И КАКВО ОТ ТОВА?! Ставам, измивам греховете си от миналият ден /и нощ/ и се приготвям за днешния. Преди да изляза, завързвам връзките на обувките, на търпението си, а тези на самочувствието затягам на възел - да не ми изневерят внезапно... Деловите задачи приключвам сравнително бързо и слизам до цетъра да се разходя. Улиците приличат на реки от хора.Всички те се вливат рано или късно в някой площад - океан.Сутрин потокът от хора се е устремил към площадите, където се намират повечето офиси; по обяд - обратно - към заведенията за бързо хранене и кафенетата; после пак към офисите на площадите... Докато настъпи краят на работния ден и започне големият "отлив". Разликата с истинските океани е, че приливите и отливите на човешките океани не се влияят от луната, а от работното време. Иначе всичко си е същото. И тук има голямо разнообразие от риби: Завеяни шарани се щурат, озъртайки се; хладнокръвни,кръвожадни акули дебнат в големите офиси; хитри, хищни пирани въртят очички и се подхилкват; хлъзгави змиорки те пронизват със злобни погледи...Има и други - дребни и безобидни твари,- но те са толкова незабележими... Избирам си едно "джаз кафе" и сядам. Кафето е чудесно, обстановката - също, но музиката...Пускат само джаз. Това е музика за старци /според мен/ - нито я разбирам, нито я харесвам. В нея няма никакъв ред, а ритъмът й е невероятно мързелив – поне на тази, която звучи в момента. Снобска музика. Пускат основен ритъм на ударни, а останалите музиканти се надпреварват да изкарат възможно най-отвратителния /но силен/ звук от инструмента си, в стремеж да създадат ХАОС. Добре, че няма вокал. Тия, които вият /като карпатски вълци по пълнолуние/ на фона на хаоса, най-вероятно са неосъществили се оперни певци. И твърде мързеливи, за да се осъществят изобщо. Абе - мързел и снобизъм - с две думи това е джаза. За мен. Но има хора, които го харесват... Същото е с голфа. Що за спорт пък е това - да гониш ситно топче по зелени ливади яхнал електрическа количка /за по-лесно предвижване на шкембето/ с едничката цел, когато го намериш сред тревите, да го пернеш със сопичката в пространството. И после пак от начало... Че то е къде-къде по-интересно да лазиш из тези ливади търсейки четирилистни детелини. Губи-време! До вратата е поставена стойка с картички. На едната чета:"bi angel, bi devil, bi fame". Мда, точно според моята теза, че Ева не е произведение от реброто Адамово. То и Адам няма нищо подобно на Бог, но това е друга тема. Според мен Ева е резултат от усилията на един ангел и един дявол. Дяволът, вероятно е решил, ей така, заради спорта, да конкурира Бог, създавайки и той Човек. Да, ама нямал рецептата. Така че Дяволът подкупил един корумпиран Ангел, за да я получи. Ангелът обаче не бил глупак и поискал той да определи външния облик на съществото. И - хоп - появила се Ева - красива като ангел и с дяволски характер. А колкото до Бог - всички приказки, че бил създал Адам по свой образ и подобие, са абсолютни глупости. Тук-таме има хубави Адамовци, ама съвършени...поне до сега не съм срещала. Основното занятие на Бог е да прощава. Да прощаваш, значи да разбираш, пък на Адамовците това много трудно им се отдава. Но пък и Евите са толкова лицемерни и фалшиви, че сами себе си не могат да разберат. Така че, кой е виновен в края на краищата? 
към начало |
|
| ПРИКАЗКИ И РЕАЛНОСТ Четох някъде за първообраза на Снежанка. Тя действително е била принцеса, имала е и зла мащеха с огледало, с монтирани различни оптични приспособления, създаващи илюзията за вълшебство .И джуджета даже имало - работели в близката мина. Обаче тя изобщо не се е омъжила за принца - умряла си е стара мома, изолирала се от света в своя замък!... Тъжно! Без романтика... Някой просто е вложил романтичната нишка и е създал красива приказка. В този смисъл всичко може да се украси. Всичко може да стане приказка. Въпрос на нагласа и на предположения. И на голяма доза фантазия, разбира се. Истинският живот, обаче е доста далеч от тия неща. Често той е груб и жесток. И, за съжаление, много рядко е забавен и интересен... И хората започват да предпочитат красивите лъжи пред прозаичната истина. Затова толкова много се гледат сапунените сериали. Нали и основната причина да се правят е точно такава- да подклаждат фантазиите на романтиците. Ако зачетем вестниците пък - точно обратното. Всичко станало се изопачава, за да дразни, ядосва и плаши хората. Най-вече да ги плаши. И защо? Това не е ли отново приказка?! Измислици за лековерни... Пък уж вестниците били информационна трибуна... По-често приличат на сборници с криминални разкази и то от най-кървавите... Изобщо - всичко си е приказка - лаф да става. Защото обикновените хорица с дни дискутират или някоя приказка от вестника, или поредния епизод на телевизионната приказка. Пък истинския живот - кой се интересува от него!? Кучета го яли - както казва народа!
към начало |
|
| БИТИЕ И СЪЗНАНИЕ Спомних си онези философски приказки за битието и съзнанието - кое кое определя. Казват, че битието определяло съзнанието. Според мен може и така да е, но обратно пропорционално. Колкото битието ти е по-добро, толкова съзнанието ти е по-ниско. Или, човек с добре осигурено ежедневие - спокойствие, храна, подслон, здраве - е с добро самочувствие, но някак забравя да мисли. Забравя и много други неща - забравя красотата на света, човешкото общуване и радостта от самотата. Времето му като че ли не достига за размисъл върху тези неща. Той може да разсъждава само конкретно върху материални въпроси. Останалото смята за ненужно. Обратно - ако битието му е неосигурено - тогава се налага да мисли как да се осигури и като че ли това е стимул за мислене въобще. Няма какво да го разглезва. Според Фройд човек може да твори само когато е нещастен. Не съм съгласна с това, но ако той има пред вид мисленето, като творчески процес, вероятно е така. Творецът по принцип мисли за изкуството си. Той не се влияе от това дали е сит или гладен, дали е щастлив или нещастен. За него са важни само и единствено неговите картини, музика или книги. В този смисъл той може да твори независимо от външните обстоятелства. Стига само да има нужните му инструменти и вдъхновение. Има една друга теория, която обяснява начина на мислене на човека, свързвайки го с храната, която е приел през деня - с нейното качество и количество. Това е теория, от която се ползват най-вече вегетарианците. Според тях тези, които приемат месо са по-агресивни, склонни към скандали и дори убийства. Може и така да е, но нали точно агресивността е двигател на живота, и не е задължително да води непременно до убийства. Явно месото дава енергия на мозъка. Ако този мозък може да мисли той ще оползотвори тази енергия и ще я превърне в нещо полезно - ще генерира нови идеи, ще разработва различни проекти...А ако не може да се усвои и оползотвори от него, тогава енергията избива в отрицателна агресивност. Естествено това не означава, че вегетарианците са тъпи. В крайна сметка всеки може да си измисли своя теория, която най-добре да отговаря на неговата житейска нагласа. Но не смятам, че е правилно да я налага на всички хора. Защото всички сме различни и това е прекрасно!
към начало |
|
|
| РАЗМИСЛИ ЗА ЖИВОТА Което е било - няма да се върне! Което е - ще си отиде! Което идва - никой не може да го спре! Липсата на житейски опит е точно толкова опасна, колкото и свръхопита. Последиците са различни, но могат да са еднакво пагубни. Липсата на модел за подражание може да доведе до неприязън, дори омраза към собствения пол. Липсата на изградена ценностна система от родителите /поради ранната им загуба/ изисква изработка на собствена такава. В този случай развитието е революционно, а не еволюционно. /Разбира се такова развитие може да се избере и от човек, който не е съгласен с ценностната система на родителите си./ Губи се ценно време, но изградената по този начин ценностна система, макар и с цената на много жертви и загуби, е изключително устойчива. Това изпитание се дава само на хора с много силна психика. Душата на такъв човек е с мисия да изгради нещо съвършено ново, страдайки много, и да преведе по "утъпкания път" други души, готови да я последват. По този път не се стига до богатства в материалното измерение, богатствата се измерват в жизнени позиции - нов ТИП психика и душевност. Да създадеш своя ценностна система е много привлекателна мисия. За да построиш нова къща върху основите на стара, тези основи трябва да са много устойчиви. За да създадеш нова ценностна состема, трябва да провериш устойчивостта на всяка стара. Това, че определена ценност е устояла на много векове, не е непременно гаранция, че тя е подходяща за новото време. Устойчивостта на системите, схемите и моделите се проверява чрез житейски изпитания. Това ВИНАГИ е болезнено. Затова пък, духът, натоварен с тази мисия, има много повече възможности за избор и по-голяма свобода да прави този избор, от другите духове. Освен това има и "привилегията" да греши в избора си, като “наказанията” за тези грешки са по-малко болезнени. Но, поради силно изострената си чувствителност този дух усеща дори най-слабите "шамари" като много сериозно наказание. Но пък и "похвалите" са по-сладки... Как реагират останалите духове при среща с такъв дух на промяната? По-слабите се страхуват инстинктивно от него, а с времето страхът им се превръща в омраза /ако са принудени от общия план да контактуват дълго с него/. По-силните се опитват да помогнат с каквото могат, но тъй като те подсъзнателно усещат забраната за намеса, помощта им предимно е пасивна. /Активна може да е само за преодоляване на комплекси или за осъзнаването им./ Мисията на създател, еволюционен революционер, се усеща, но е трудно да се формулира. Още по-трудно е да се разбере от младия индивид. Физическият мозък борави с много ограничен фонд понятия. Възможно е объркване, неразбиране на житейските уроци, трудно общуване с околните, неразбиране от тяхна страна. Веднъж формулирана, тази мисия прокарва мост между съзнанието и подсъзнанието и двете започват синхронно да работят за изпълнението й. Усещането, съчетано с разбирането на живота, прави изпитанията по-приемливи, духът става по-възприемчив, стресът – съответно - малко намалява, но с това се увеличава много бързината и трезвостта на реагиране. По-лесно е и преодоляването на комплексите, тъй като разпознаването им става много бързо. Индивидът вече е натрупал достатъчно много други знания и осъзнатата мисия дава разбиране за нуждата от тези знания. До момента те може да са били смятани за интересни, но ненужни и въпреки това трайно запомнени факти, уроци, мъдрости, общи знания... Например: за градския човек, живеещ в нормални за 20 век условия, ще е странно, но и много интересно да чете и изучава живота на примитивните общества - сред природата и само с това, което тя дава. Дори изпробва този начин на живот на практика. Едва осъзнавайки мисията си този човек ще си даде сметка, че подсъзнателно с това е проверил твърдението: "В природата има всичко, от което човек се нуждае!". За да бъде оценен точно и трайно от духа този опит той бива поставен в екстремна, стресова ситуация, която го принуждава да приложи наученото на практика, а не само като любопитна игра. Когато това стане човек реагира със:"Защо, Господи, какво лошо съм сторил?". Когато осъзнае мисията си, той не пита, а спокойно реагира на предизвикателствата и по-леко понася тежестта на урока. В търсене на истината, преминавайки през различни житейски изпитания, индивидът изразходва много време - години от живота си. През това време на проверки той не винаги осъзнава ЗАЩО се случва всичко, защо го прави. Сблъсква се със стени от неразбиране, сам той не разбира защо не може или не трябва да прави нещо /та нали точно за това е тук - да провери всяко НЕ МОЖЕ и НЕ ТРЯБВА и да го съизмери с всесилното НЕ ИСКАМ или ИСКАМ/. Едва когато повечето проверки са направени /в полуосъзнато състояние/ му се дава да осъзнае мисията си, за да систематизира натрупания опит, да формулира наученото, да отсее важното...После продължава, но вече дори съзнателно предизвиквайки ситуации. Силата и самочувствието, които дава осъзнатата мисия са невероятни. Сякаш изведнъж си открил ключовото парченце от пъзела, то е поставено на мястото си, и този пъзел вече не е купчина хаос, а една чудесна картина и на теб ти предстои оттук нататък да я разглеждаш и изучаваш с удоволствие...
към начало |
|
| ЛИПСВАШ МИ Чувстваше се особено сама. Не самотна, а сякаш нещо липсваше. Работеше усилено и се държеше ведро с околните. Отвреме-навреме се оглеждаше, за да види все същите угрижени лица, с очи, пълни с тъга. Тя беше весела, смела и дори безгрижна. Поне това виждаха останалите. Но нещо липсваше. Откакто се запозна с Него светът сякаш се промени. Стана някак неусетно. Видяха се, погледнаха се очи в очи и усетиха, че не са сами. И двамата не мислеха, че това може да е Любов. За тях беше нещо повече. Сега Той беше далече. Но Тя усещаше, когато Той мисли за Нея. Понякога, вървейки по улицата, усещаше лек допир по косата си. Не беше вятърът. Усмихваше се леко и питаше наум: "Какво има?". Чуваше неговото "Липсваш ми!" като шепот, носен от вятъра, изречен от листата на дърветата. И Тя отговаряше:"И ти на мен!". И чакаше... Някой й беше казал, че "Липсваш ми!" не е нещо особено. Този някой не искал да липсва на никого и за него любовта била нещо като "Нужен си ми!". Човекът просто искаше да се чувства нужен. Но Тя продължаваше да мисли, че "Липсваш ми" означава нещо повече от Любов. За Нея това значеше:"Аз съм едно цяло с теб и, когато те няма, сякаш съм болна". Щеше да мине време - малко или много - и отново щяха да са заедно. Тогава щяха да разговарят наяве, да се смеят, да кроят планове... А дотогава тази невидима свръхестествена нишка щеше да им помага да оцелеят. И пак нямаше да има значение дали това е Любов. Защото заедно те се чувстваха цели!
към начало |
|
|
ЖИВЕЙ ЗА МИГА! Живей за мига! За оня миг, в който ще уловиш Идеята, оная Голямата Идея. Мига, в който блуждаеща Идеята пресича пътя на мисълта ти. Макар, че не е ясно дали тя пресича твоя път или ти, вървейки, случайно попадаш на пътя на идеята. Толкова много идеи кръжат наоколо...Има за всички! Но не всеки ги забелязва. Те и не са за всеки!... Уловиш ли идея или частичка от нея, дръж я здраво! Да не избяга... С нея можеш да правиш каквото поискаш...Можеш да я запазиш в някое кътче на ума си за после...Можеш да си я разглеждаш, да я оглеждаш от всички страни, но без любопитство, да и се наслаждаваш, но без възхищение. Можеш и да я забравиш.... А можеш да се съсредоточиш върху нея, да я обмисляш, да хванеш нишката на идеята и да тръгнеш по нейния път. Да я последваш с едничката вяра, че съществува само тя и нищо друго. Да се слееш с нея... Изоставяш своя път, забравяш напълно всичко останало и се съсредоточаваш само в тоя миг и в тая мисъл, която ти е дала идеята. Усещаш как светът ти се смалява, как се превръща в една малка точка. Но това не те безпокои. Напротив - прави те щастлив. Така, в щастливо безвремие, си живеете ти и идеята. Работиш по нея, изследваш я, обръщаш я на всички страни, за да я опознаеш, да я разгадаваш... Но това нима е работа?! Или е удоволстие? Идва ден, когато вече си опознал идеята, отговорил си на всички защо, как, откъде, проверил си всички ами ако. Ти и идеята вече сте се превърнали в една отделна вселена. Тогава трябва да решиш дали ще отвориш вратата и ще пуснеш останалите в тази вселена или ще предпочетеш да не нарушаваш тяхното равновесие. Реакциите ще бъдат различни. Ще роптаят и ще се възхищават, ще те хулят и ще те боготворят, ще те обявят за луд и ще те наградят, ще те обикнат и ще те намразят, ще ... всичко! В един друг миг. И в същият оня, първия миг на срещата ти с идеята. Това ли ще бъде отплатата? Това! И още... Твоята вселена никога повече няма да е твоя и ти няма да си същият. Ще бъдеш бог и дявол, всичко и нищо! И няма да ти остане друг избор, освен да тръгнеш да търсиш друга идея, за да се скриеш заедно с нея от този луд свят!
към начало |
|
| ПИСМО ДО ЕДИН НЕПОЗНАТ Здравей, непознати страннико! Всяка сутрин с теб се срещаме на автобусната спирка пред блока. Не чакаме автобуса, а тръгваме пеш през големия град. Не разговаряме. Просто вървим двамата, всеки потънал в своите мисли и бързащ за работа. След километър – два ти завиваш по своя път без да кажеш и дума, а аз продължавам сама. Знам, че утре ти пак ще си там – на спирката – в същия час и пак ще си мой безмълвен компаньон. И така – ден след ден – вече няколко месеца продължават нашите сутрешни разходки. През лятото бях в отпуск – мързелувах, пътувах, забавлявах се с приятели. Ваканцията ми продължи само няколко седмици, но беше достатъчна, за да те забравя. В първия работен ден сутринта отново те видях на спирката. Ти ме погледна, усмихна се и аз за пръв път чух твоя глас: “Здравей, къде се загуби?!” Усмихнах се в отговор и ме стопли неочаквания интерес. За мен си непознат, но не съвсем. Аз за теб – също. В големия град всички сме непознати и самотни по своему, но все търсим сред тълпата някое познато лице. Търсим някой, с когото не сме си съвсем чужди… Замълчи, непознати страннико! Аз бях в моя свят, ти си в своя. Нека запазим статуквото! Нека продължим безмълвните си разходки! Нека не разваляме магията!
към начало |
|
|
| ЗА БАЛСАМИРАНЕТО В един столичен ежедневник четох, че учени търсели нови методи за балсамиране. И защо?! Кому е необходимо това? Не отмина ли времето на преклонение пред труповете на умрели диктатори и тяхното увековечаване? За какво друго би могло да се използва балсамирането? Да съхраняваме телата! Ако се приложи масово този почин, много скоро планетата ще се задръсти с балсамирани тела и живите ще се придвижват доста трудно. Неудобно е някак... Древните са балсамирали по религиозни причини – обожествяване на вожда, предводителя или – с други думи – водача. Днес това са президентите. Ще балсамираме масово президенти и ще ги редим покрай булевардите като паметници! Можем да си ги разменяме като почетни награди... Например след години балсамираният труп на Клинтън ще се връчва като награда на най-добрият производител на пури за годината; балсамираният Горбачов пък ще замени успешно Нобеловата награда за мир, а Рейгън – Оскарите... В България, понеже сме маниаци на тема величие, ще балсамираме не само президентите, но и министър-председателите, отделни проявили се министри и някои по-обикновени местни величия от ранга на Илия Павлов, примерно. Ще я докараме дотам, че всяко семейство ще си “отглежда” с гордост поне по един балсамиран труп. И пак ще бъдем неповторими в световен мащаб! Има и още една полза от цялата тази работа с балсамирането – при нужда можем да клонираме съответното величие, за да ни “оправи бакиите” или за назидание... Е, с клонирането май има още неизяснени въпроси... Не се знае дали клонингът ще наследява ума на оригинала. А може и да превъзпитаваме по този начин и разните мафиоти, дето се гърмят по кръчмите... Балсамираме труповете им и после клонираме, за да ги накараме да изживеят живота си почтено! Пазим балсамираното тяло и клонираме – пак и пак – докато стане човек!... Пък като ни омръзнат тези игрички и си намерим някое по-интересно занимание, ще изстреляме в Космоса всички балсамирани. Така де – защо ще замърсяваме само нашата Земя?! Нека и на другите планети се “порадват” на нашата глупост! Защото природата си е измислила начин за усвояване на неживите и за запазване на истински великите! На човекът му е дадена памет – да помни! И със сигурност умът не му е даден, за да измисля глупости... Но го прави!
към начало |
|
| БЕЗПОКОЙСТВО Тя тичаше през тъмната гора... Храстите закачаха дрехите й, деряха ръцете й... Клоните на дърветата шибаха запотеното й лице и я заставяха да затваря инстинктивно очи. Задъхваше се, но продължаваше да тича. Вече не помнеше от какво бяга, към какво, защо и от кога. Беше уморена до смърт, но тичаше... Нощните горски шумове и далечното приглушено бухане на самотен бухал не я плашеха. Тичайки, изранена и изпокъсана, тя се опита да застави поне мислите си да спрат да препускат. След малко тя успя ясно да си спомни, че всъщност не бяга от нищо и не се страхува от нищо конкретно...Но все още не можеше да си отговори на въпроса “Защо?”. Постепенно забави темпото. Спря да тича, но продължи да върви забързано напред, проправяйки си с ръце път сред храстите. Клоните вече не я удряха, а сякаш нежно галеха с листата си лицето й. Сърцето й скоро заби в спокоен ритъм. Тя се усмихна и погали стъблото на близкото дърво. Гората беше нейна приятелка. В тъмнината на нощта тя я обгръщаше и закриляше. Даваше й всичко от себе си – мек килим от сухи листа, сигурен покрив от короните на дърветата, тишина и спокойствие... Лек ветрец размърда листата и те сякаш й помахаха за поздрав. Тъмнината наоколо беше все така гъста, но тя надуши утрото. Да, именно, го надуши! Въздухът се промени – стана по-свеж и хладен. Тя продължи да върви, но вече спокойна и уверена. Знаеше къде отива. Това “някъде” не беше далече и тя не искаше да стигне там преди изгрева. Нейде в клоните тихичко, сънено и някак срамежливо се обади птиче. Да, утрото беше близо... След малко цялата гора се огласи от птичи песни. Малките певци приветстваха слънчевият изгрев и новия ден. Небето постепенно изсветля, само листата и клоните все още чернееха... Тя ускори крачка. Още малко, още съвсем малко оставаше до изгрева и до края на пътя й! Изведнъж гората свърши. Тя спря на самия й край. Стоеше на върха на планина и гледаше с блеснал поглед току-що събудилия се свят, а срещу нея огненото кълбо на слънцето бавно изплуваше от хоризонта... Усещаше се лека и свободна, сякаш можеше да полети... Усещаше се щастлива! И тогава се събуди!
към начало |
|
|
ЦЕПЕЛИН Над София лети цепелин. Огромен балон с рекламен надпис, перка и светещи лампички по него... Отблизо прилича на летяща акула, а обърнат под определен ъгъл в далечината, на фона на залязващото слънце, наподобява блестящ космически кораб. Дали постига рекламната си цел – не знам, но ме кара да мечтая! За хората преди около 100 години цепелинът е бил чудо – човекът е осъществил най-сетне мечтата си да лети. Днес, същото това цепелинче, представлява забавна атракция. Човек отдавна стъпи на Луната, стреми се към далечните планети на нашата слънчева система и Вселената. Може би не е далеч денят, когато ще има човешко присъствие на други планети и в други светове... Машините и компютърните технологии ни позволиха да правим огромни крачки в развитието си. Позволиха ни да превърнем нашата планета в едно “село”, да общуваме лесно и свободно с хора от други държави, да научаваме всичко ново бързо и да го прилагаме в практиката си... Само преди двадесетина години ние сякаш се радвахме повече на слънцето, дъжда, птиците и цветята. Ценяхме ги и намирахме време за тях. Сега, в забързаното си ежедневие и приковани пред мониторите се задоволяваме да си изпращаме снимки на екзотични места и природа по Интернет. Въздишаме с носталгия, но нямаме време да отидем дори до близкия парк... Нима загърбихме романтиката? Нима забравихме да мечтаем? Или мечтите ни вече са свързани само с машини, компютри и техника?... Колко ли хора са забелязали цепелинчето в небето и колко от тях са излезли навън, за да му се порадват? Дали това са били само децата? Всичко се променя с невероятно бързи темпове. Постепенно, без да усетим, се променяме и ние – хората. В едно списание наскоро видях рисунка на човек след хиляда години – грозен скелет с кожа и без пол... Радвам се, че няма да съм там! Не искам да приличам на това чудовище, дори то да е идеал тогава. В очите му се четеше интелигентност, но... сякаш ме гледаше машина... Не искам да заменям душата си /колкото и крехка и уязвима да е тя/ с компютърна програма! Не мога да мечтая за машини и техника!... Дано това чудовище запази зеленото на земята и синьото на водата, дано опази от сивотата на машините пъстрите цветя и своята усмивка! Тогава, може би, ще може да се нарече Човек?! Но, дори и това да стане, аз не искам да съм там! Защото ми харесва тук и сега!
към начало |
|
ПЪТУВАНЕ КЪМ РОДНИЯ ГРАД Пътувах към родния си град след дълго отсъствие. Реших да навестя роднините си, които все още живееха там. Ако не бяха те сигурно не бих изпитвала никаква нужда да се връщам там, макар и за малко. Не откривах у себе си носталгия по града, в който се бях родила и живяла през първите 20 години от живота си. Причината съвсем не беше в самия град – чисто, слънчево градче с онова, присъщо на повечето провинциални градове, спокойствие. Но хората, които го населяваха, и техният начин на мислене винаги ме озадачаваха. Не можех, нито да ги разбера, нито да приема техните неписани правила. О, градът положи големи усилия да ме възпита “правилно”, но някъде около 19-годишната ми възраст на всички ни стана ясно, че това няма да се получи... Така и не разбрах защо не необходимо да се обличам официално, да се гримирам и т.н., само за да отида за хляб в магазина точно срещу дома ми!? За тях това беше правилно и “редно”, а за мен – чиста загуба на време! Моята гледна точка за тях също беше неразбираема – та те живееха така, сякаш разполагат с всичкото време на света... Не го ценяха особено, защото животът им се състоеше от простички неща – храна, работа, сън и сапунени сериали, заменяни през лятото от волни клюки по квартали. Възрастните се “забавляваха” като критикуват прекалено късите поли на младите момичета /или прекалено дългите – според случая/ и свободното им поведение. Но не се безпокояха истински – знаеха, че същите млади хора един ден ще станат точно като тях и ще заемат местата им по пейките. Градът щеше да се погрижи за това! Преди 2-3 години, когато отново бях там, останах удивена от способността на града да превръща млади, едва преминали 30-те, жени в бабички. Точно на бабички приличаха съученичките ми от “едно време” – и външно и като начин на мислене. За тях от първостепенна важност беше да се снабдят с евтини домати, за да приготвят зимнина, и разговорите се ограничаваха с тази тема... Като изключим моментите, когато с възмущение ме уведомяваха за някоя обща позната, която се “изложила” много, отивайки на дискотека със сина си и група негови съученици. И това те смятаха за “скандално поведение”! Слушайки безсмислените им брътвежи си спомних и конкретния повод, който ме накара окончателно да си събера багажа и да се махна от там. Беше по време на кметски избори... Имаше едно младо момче, което беше направило своя фирма и то печеливша. Бизнесът му вървеше добре и това го превръщаше автоматично в обект на завист и клюки сред населението на града. Той не беше женен и слуховете за него се въртяха основно около безбройните му любовници. Едва ли всичко беше вярно, но за мен беше нормално млад, свободен и богат бизнесмен да си има някоя любовница, че и повече от една... Но за града това отново беше “скандално поведение”! И решението на това момче да се кандидатира за кметския пост бе окачествено като връх на наглостта! Местното радио и телевизия се надпреварваха в оплюването, клеветенето и злепоставянето му. В едно интервю дори репортерката направо му зададе въпрос за любовниците му и “нямал ли намерение скоро да се жени”?! Той излезе с чест от конфузната ситуация, отговаряйки й, че личният му живот си е негова лична работа и по никакъв начин не може да повлияе /за добро или лошо/ на града... Измежду другите кандидати за кмет беше и действащият такъв. Той бе красив, женен мъж с две малки деца. Беше спечелил предишните избори, но някъде към средата на мандата му го заловиха на летището в опит да напусне страната с куфар, пълен с общинските пари... Скандалът беше огромен. Вестниците дълго повтаряха разказа за кмета, който се опитал да ограби всички. Постепенно всичко затихна. Не знам дали някой е платил на някого и защо всичко се потули, но на кмета, нито му отнеха правомощията, нито му потърсиха съдебна отговорност. На настоящите предизборни дискусии никой не отвори дума за това “произшествие”. Градът сякаш страдаше от масова амнезия... Не отвориха дума и за личния живот на кмета. Сериозно подозирах, че той също си има някоя и друга любовница, въпреки красивата си съпруга, защото беше доста привлекателен и все още млад мъж. Но градът явно смяташе това за нормално! Не, наистина не разбирах тези хора! За тях беше нормално кмет да се опита да избяга с техните пари и да ги обере, но не беше нормално млад, неженен мъж да си има любовници?! А сигурно разсъждаваха точно така, защото кмета спечели втори мандат с впечатляващо мнозинство!!! Аз не гласувах тогава – не смятах, че някой от кандидатите има наистина реален поглед върху положението на града, нуждите и проблемите на хората и никой от тях не притежаваше качества за такъв пост. Това си беше мое мнение, но не го споделих с никого. Защото това, да имаш собствено мнение, също се смяташе за вид нахалство! Аз просто си отидох! За да се връщам през няколко години и всеки път да ми се струва, че там времето е спряло – нищо не се е променило, само хората остаряват рано и безвъзвратно!
към начало |
|
|
