Треньорът мразеше Чинаски, но отборът го обичаше
Първият ми интерпретаторски замах към Чарлс Буковски би срещнал въздуха, ако точно на място не се бе намесил проф. Стефанов, считащ курса си “Социология на изкуството” за справедливо приключен. Чух го да пожелава “... приятно писане” на аудиторията, останалото възстанових според опита си. Не помня точно защо – май се подхвърляше предвардващ списък от сюжети или бе излязла нова книга, чието разбиране бързах да споделя, наедно с радостта – спрях избора си върху Бук, но след като вече го бях посочил, разтоварен за дълго отложих овеществяването му. Междувременно не си губех времето, черпейки от първоизточника, от адаптирания му вариант, пиех повече от обикновено. Така дойде и крайния срок – снабден, както си му е реда, с пет хладки бири и рибно-зелена бутилка мелнишко червено в неделния предиобед се настаних зад “Хеброс”-а, включих се на “FM класик”, започваше нещо от Моцарт, и ето – десет часа по-късно, след безпаметния труд, танцуващ в тютюневия здрач на стаята, под голата крушка, нуждаещ се от душ, вече стисках в ръце двайсетте страници “лесни пари”, помислих си “О, Боже, заслужаваш награда!” и без малко да изляза, за да си я потърся, но силите ми стигнаха само до леглото.
Не мина много време и аз седях пред професора, а той като че не бе чел нищо, в последна сметка помня само моите думи, с които резюмирах:
- Превръщането на Буковски в касов хит, в хит на работническата класа, в кавички, на твърдите, тъжни пичове е предопределено от холивудската агиографска традиция, за която вече говорих, но това е само лъстивата повърхност. Както показах - настоявах с овладяната си назидателност, - не без помощта на Витгенщайн, писането му дава шанс на привиденията на хуманитариста. В този смисъл посвещението от “Pulp” не е случайно, макар и излишно – всъщност не можех да зная как ще постъпя аз, когато разбера, че умирам, но не мислех да правя детайлен анализ на личните си експерименти (“Любовните истории на обикновената лудост” получих за четиринадесетия си рожден ден). – Стегнати потвърждения могат да се извлекат от поезията му, - сега и “Присмехулникът”* го потвърждава, алилуя – когато не е натрапчиво етичен, е наистина много добър, уви, тя не стои пълноценно в роден контекст, но ако и това не е достатъчно...
- Стига, стига – тук се вмъкна професорът по-спокоен от тона, който му отреждам. – А знаете ли кой от българските писатели се възползва от лошото писане?
Знаех, естествено. Отбелязах имената на млади поети и белетристи, но той явно не желаеше да чуе точно за тях.
- Да. Да. И кой друг ще ми кажете.
Попълвах все така обстоятелствено списъка, докато прозрението не ме осветли. За кого толкова настоява – бе зимата на 98-а и споменът за него още топлеше продавачите по сергиите.
- О, Христо Калчев, разбира се – все пак запознат с университетската идея на Хумболд, обобщена и в “Постмодерната ситуация” на Лиотар, не мислех да се предавам, - обаче ако се съгласим, че лошото писане е отказ от главозамайващи композиционни и интелектуални хватки, но не и разлагащ се под криминалния нимб битовизъм, играещ си на политика, Калчев може да го включим, след допълнителни уговорки, с ранните му романи, “Луда вода”, например.
- Какво бихте казали за един АЛ. Томов тогава?
- Не мисля, че Томов пише лошо, той пише зле.
- А Вие пишете ли, колега?
- Да, пише... – с това разговорът ни бе изчерпан, но не и историята, набрала инерция.
Две седмици по-късно: тогавашната ми любима ме помоли да открия текстовете от някакъв арменски поет, с които да се представи пред комисията в НАТФИЗ. Взех задачата присърце, още повече, че веднага забравил името на поета, запретнах ръкави и същата вечер й представих бляскава адаптация на откъс от “Холивуд”. Бе пасажът, в който Франсоа Расин разказва за провала си на рулетката във Вегас, след като е гледал мъжки стриптийз.
- Буковски, простотии, трябва ми нещо по-така!
- Но, скъпа, епизодът просто ще експлодира от драматизъм. Аз също, така да се каже. И как само би се лял от устата ти, ще ги побъркаш!
- Глупости ми говориш! Явявала съм се два пъти и знам какво искат. Ти не искаш да ме приемат!
Вероятно правото бе на нейна страна, но събитията го отредиха на мен – не помня дали тогава в Армията и 199 вече играеха Буковски, уточняването на факта само би посочило – прорицател или съпричастник на любимия на софийската сцена мъртъв певец съм бил тогава. Мисля, че мога да приключа с гордостта от това.
* Настоящият текст е обвързан с излизането на “Присмехулнико, пожелай ми късмет”. Общото между Буковски и Бургас, освен първите две букви, е, че си го купих тук и всъщност тук за пръв път изобщо чух за него, преди десет години! (бел. авт.).
Иво РАФАИЛОВ
