Site hosted by Angelfire.com: Build your free website today!

Владимир Свинтила:

“Чрез света на Румен Гашаров и аз съм разбирал света...”

Драги Гашаров,

Писмото ми сигурно ще те изненада – ни в клин, ни в ръкав. А всъщност се каня отдавна да ти пиша и се намирам в един вътрешен монолог с тебе, по-точно с твоите картини. Надявам се да помниш моя възторг от твойте работи преди повече от 30 години, когато писах в “Поглед” и дадох воля на ентусиазма си. Сега с течение на годините моята любов към живописта ти е дори нарастнала – и надявам се разбирането ми за нея. И съм решил да ти пиша от време на време, както и да пиша на неколцина други – художници, археолози и хора на перото, на които съм задължен за щастливите часове, прекарани с тяхното творчество. И ако ми се отдаде да направя някакви критични разглеждания, предназначени не за пресата, а за един тесен кръг – в уверение на това, че въпреки всичко изкуството е живо, а може би и критическата мисъл. Разбира се една такава “културна идея” няма да попречи на онова силно, спонтанно, което нося, което буди в мен живописта ти.

Още при твоите дебюти ти постави под съмнение реалността, или по-скоро понятието за реалност. За предметно-веществения континуум ти откриваше една друга същност, едно друго “значение”. Над материалната форма тържествуваше винаги едно “състояние”, по същество едно неопределимо настроение. Настроение не временно, не породено от конкретния предмет, а едно отношение към живота (винаги малко нещо “тържествено”). Така светът се превръщаше в “повод” – повод да се живее или повод да се мисли, много често в повод за радост. Една непричинена радост, тържество на човешката съкровеност. Такива бяха творите портрети. Външно ти бе схванал новия антропологически тип – на леко кретенизирания “мутиращ” социален тип: селянинът, който се озовал инженер. По същество това откритие бе някакъв паралел на пролетарския тип към немските експресионисти с неговата особена костна характеристика. На твоите “кретени” ти придаде “миловидност” – ти ги съотнесе към света на наивизма и на поезията. Тези неща аз ги схванах още тогава. Но не можех да им дам израз. Критиката бе строго контролирана. Сега мога с пълнота да изразя своето възприятие. (...)

Аз обичам твоите платна зарази принципите на Танагра, които са включени в тях. Нищожността на сюжета: “Писарят” или “Нощният палач” – човешкото същество, сведено до възможната му елементарност. Или “Летящата гарафа”, където на нищожната предметност е придадено едно “висше значение” – да ти кажа всъщност метафорността тук е едно нарочно заблуждение. В опростяването (“Пейзаж-формула”) узнаваме, че богатата апаратност на света “скрива” света – той е рудиментарен, целият от “първични неща”.

Това се отнася до изложбата ти от 1981 г. Що се касае до тази от 1986 г. – нещата са далече по-усложнени. Вече не те задоволява да изразиш материалността чрез материали (примерни монтирани предмети, късове дърво и т.н.) – ти искаш да платиш данък на живописта – превеждане в тоналности на тъмно-светлите игри, архитектурното изграждане на анатомичните форми (“Легнало момиче”). Тук си сугестираш с лиризъм – “Тоалет II”, за да отстъпиш отново на “обикновението”, което се приближава до призрачното (“Улица” и “Измиване на ръцете”), за да откриеш в обикновеното чудесното – “Дискотека”, “Стрелбище 3”, “Дами канят”. Каквито и да са отделните проблеми, два остават да тържествуват – Танагра с нейното издигане на обичайното до поетичното и въпроса за конструирането на един свят, успореден с нашия, схематичен – да превърнем понятието в живописна структура. Не “образът”, не “пластиката”, а схематизмът на понятийното като една възможност за по-дълбок израз може би, но и като едно разширяване на полето на сетивното – отвъд чисто предметното. Това пък е по-грандиозно от монументалните форми.

Трябва да ти кажа, че като определя твоето изкуство, и се успокоявам. Необходимо ми е да го съзерцавам и да го тълкувам. Очевидно ти предлагаш един диалог, който е наложително да се приеме. И темите на този диалог отиват отвъд границите на твоята дейност на живописец. Минават към един по-висок кръг проблеми, където на духа е приятно да се рее.

Обичал съм творчеството на някои художници: Златю Бояджиев, Васил Стоилов, Васил Бараков, Кирил Цонев – да спрем дотук. Но в твойта живопис съм като в своя собствен свят. Възприемам работите без всяко напрежение на емоцията. И си спомням думите на Гьоте, че всяко високо изкуство действа успокояващо.

Питам се дали твоята живопис е играла роля за установяването на моето собствено естетическо кредо. Мисля, че го имам самостоятелно и преди твоите картини, и че точно ти ми позволи да го разбера.

Мисля че отдавна съм си дал сметка за следното: четирма живописци – Ти, Вълчан Петров, Атанас Яранов, Димитър Казаков, не позволихте в нашата култура да се установи една “черна дупка”. След големите от 30-те години ето тази ваша четворка бе нашата пластическа култура. Не отказвам значението на този или онзи. Но живописта на вас четиримата отново доказва неугасимостта на духа. Бе едно щастие, че сме съвременници. Защото чрез света на Румен Гашаров и аз съм разбирал света, себе си и съм можел да живея в несподелимата съкровеност на изкуството.

Сега стига. Но в момент на вдъхновение ще ти пиша пак. Непременно.

18.07.1997 г.

Приятелски:

Владимир Свинтила