Другостта
– лица и прототипи
“Сам съм, защото съм Силен, Силен съм, защото съм Сам.” Според преданията, това са първите думи, които Творецът е промислил-изрекъл за Себе Си. С тях Той е узаконил Своята единственост, не-съществуващата другост.
1. Сътворението. Луцифер. Еврейството. Оразличената – приета другост.
Дали наистина Създателят-Бог е бил толкова Сам и толкова Силен, колкото в своята промисъл? Нима съвършено Сам (Единствен) е създал света?
Ако се доверим на Библията, най-вдъхновената за модерния човек книга, ще открием, че при Сътворението, този actus Dei, действо за проявяване на битие, участват боговете-строители, архитектите на света, Елохим. Записано е: “И Духът Божий се носеше над водата”. (Битие, 1:2).
Кой се крие зад Духа Божий, Руах Елохим? Преводът от староеврейски ясно сочи, че става дума за седемте духа (богове) на формата – Елохим. Е ли тогава Създател Висшесъществуващият или такива са подвластните Му богове-оформители (Елохим)? Отговорът може да звучи така: Бог мисли, боговете действат. Светът на Бога-Създател е логически, центриран. Този свят не познава другостта. В божествената сфера огледални отражения няма. Дори помощниците – Елохим – не са другост на Твореца; те са сниз-хождащи Нему, а не про-изхождащи заедно с Него.
Кога всъщност се изявява другостта? И защо Създателят е позволил нейното съществуване? Търсеното на отговора е изречение с много въпросителни вътре в него, задача с много неизвестни. Хронологията на световния социум е, образно казано, низ от окръжности, многократни завъртания на вселенския часовник, при които човекът-аз и неговият друг са се явявали в различни точки на оформилото се колело. Коя е първата точка?
Ако проследим библейския разказ, ще установим, че заявяването на другостта личи още от мига на сътворяването на човека. “И сътвори Господ-Бог човека, мъж и жена ги сътвори.” (Битие, 2:7) Последователите на Традицията* обаче отхвърлят казаните по този начин Божии думи. Според Симон бен Йохаи словата Господни звучат така: “И сътвори Елохим човека, мъж-жена го сътвори”. Именно от този двойнствен Адам, човек, съдържащ мъжа и жената (аза и другия) в себе си, по-късно Елохим изважда другостта (реброто). Обратното би намекнало за пропуски при превода, изтървани пасажи, у-казващи съществен момент от Сътворението. Или, ако се съгласим с официалния превод, трябва да се търси някаква допълнителност при създаването, изваяние на повторната жена. Действително еврейските тълкуватели разглеждат тезата, че Елохим (Бог) не харесал първото си творение на света и неколкократно го развалял и усъвършенствал “само да устои” (“Берешит Рабба”). В “Зохар” (Книга на сиянието) се лансира версията, че Бог отначало е създал небесния човек (Адам Кадмон), а след това бил оформен земният Адам, на когото била изпратена първата жена Лилит. Подстрекавана от Луцифер, Лилит се разбунтувала срещу Адам и отказала да ражда. Като наказание Създателят я превърнал в Демон, а от реброто Адамово сътворил втората жена – Ева.
С този акт Бог без колебание изявява другостта: Ева е другата жена, различната жена, отделената жена. Но дали самата женскост не е проявление на другостта у мъжа? Изваждането на реброто Адамово символизира отделянето на Другия от себе-то, измъкване на сянката/душа.Талмудистките текстове пък разкриват, че по време на Сътворението Бог не е бил един(ствен), тъй като в него непроявена е съществувала София-Шекина, премъдростта, т.е. Той е съдържал другостта вътре в Себе си. Разглеждана по този начин, Другостта е съотносима с изначалния Логос, с движещата енергия на проявяването, с Духа Божий (неслучайно гностиците приемат Светия Дух в женски род и приписват на Христос думите “Моята майка е Божия Дух, Светата пневма”).
Символ на заявената още преди Сътворението другост е Луцифер, князът на падналите ангели. Библейската версия го поставя едно стъпало под Създателя, но внимателният прочит на тайните книги показва, че Синът на Светлината е бил равностоен Богу. Така провидян, бунтът на Луцифер е първата оповестена не-битийна проява на другостта. Луцифер е другата същност на Твореца, допълнително натоварена с про-явлението, о-грешимостта на света. Отхвърлен от ролята си на Бог-Огън, Бог-Светлина, той неминуемо се оказва на обратния полюс – тъмнината. “Дяволът е обърнат Бог”. С тази максима дуалистичните общества са оправдавали своя култ към другата духовност, daemon, персийския Дев. Делата на Луцифер-Сатан са демонични, неугодни Богу. И “отварянето на очите” на Ева и Адам в Едем, и градежът на Вавилонската кула (опит да се проникне портата Божия, Вавел-он), са подстрекавани от падналия, обърнатия, другия Бог. Тези дела обаче са актове на познанието, на стремежа, на неподчинението. Така духът, въплъщение на другостта, неизбежно се превръща в дух на по-знанието, на не-подчинението. Другостта е начин да надскочиш себе си, да не се подведеш по Аза, който носиш, да по-знаеш (от) себе си.
Наказанието за това действо е раз-делението, раз-множението, смъртта. То започва с проклятието Божие в градината на Рая, с оповестената смърт. Еврейският тълкувател рави Меир посочва, че като отрежда съдбата на Адам, Създателят не е изрекъл “Това е твърде добре” (Тов меод), а “Добра е смъртта” (Тов мавет). Добра е смъртта, защото тя не заличава човека, а просто го у-множава, превръща творението в безброй творения, в безброй actus Dei, в безброй познаване на Бога сам-в-себе си. (Фактът, че бог не одобрява Лилит, която не иска да ражда, и я изпраща в сферата на демоничното, говори, че Той е про-мислил раз-множението и смъртта още при Сътворението.)
Със събарянето на Кулата и умножаването на Езика Творецът доразвива своята идея. Поливариантността изтрива представата за другост, за оттласнатост. С преградата на езиците Бог “счупва огледалото” към Себе си, отражението на своята единственост, създавайки множеството огледала на подобието. Умножен, човекът от другост на Единствения, се превръща във всички. По аналогичен начин постъпва Висшесъществуващият и със своя избран народ – еврейският. Когато сключва завета с Авраам, обещанието е “да умножи семето му по цялата земя”. Обявявайки народа Израилев за избран от Него, Бог прехвърля върху еврейството не просто своята другост, но своята у-множена другост. Така, прославени със своята приета от бога другост, чедата Авраамови са наказани завинаги да носят белега на отхвърлеността; да бъдат навсякъде други, скитници и чужденци. Хилядолетното изгнание на народа с обещаната от Бога, но отнета родина, слага върху еврейството печата на Каин, братоубиецът. Разпознати с този кървав печат, юдеите изхождат от Египет; този печат, каинистичната нагласа, вдъхновява устите на пророците им да обявят идването на Месията, Спасителят, който ще ги оттърве от приетата, но оразличена другост.
2. Християнството. Безотечествеността. Мирът. Циганите. Оразличена-та-отхвърлена другост.
Защо евреите не разпознаха в Сина на Мария и Дърводелеца очаквания Месия? С какво Юдеят Иисус разискри израилевата жар, та съплеменниците му пожелаха кръвта му да падне върху тях и техните отроци?
В много отношения появата на Иисус съвпада с предсказаното от пророците (най-вече Исайя). Роденият от дева Син можеше да бъде приет за еврейски Спасител. Какво попречи това да се случи?
Непълнотите в животоописанието на Назарянина са осезаеми. И все пак свидетелствата на учениците му и официалните евангелия категорично посочват едно: Иисус е различен, друг за евреите, Неговата от-делност (назарянство), връзките му с обществото на есеите и терапевтите (общество, останало извън юдейските традиции) го поставят встрани от официалното еврейство. Бродничеството на Спасителя се оказва същият не-поносим, каинистичен белег, от който избраният народ търси спасение. За жадуващия дом, възнаграден от Бога със земност, израилев народ, духовното учение на Иисус е напълно неприемливо. Изказаните от Назарянина (според евангелистите) думи “Царството ми не е на този свят” и “Никой не е пророк в собствената си родина” го обричат на абсолютна без-отечественост, на чуждост вътре в страната си, на другост: Скитникът Иисус може да е един от нас, но не е с нас и за нас, разчитат неговите послания юдеите. Тезата “Аз и небесния ми Отец сме едно” допълва усещането не само за духовно, но и за чисто човешко без-отечество. “Коя е майка ми, кои са братята ми?”, възкликва на сватбата в Кана Назарянинът и с тези думи легитимира не само своята безотечественост, но и своята безродност. Възприемайки и утвърждавайки себе си като “Син на Отца”, духовна персона, Иисус се самопричислява към демоничния свят (Демон=Дух). В апокрифното евангелие на Никодим се разказва, че юдеите го обявяват за съ-действеник на Велзевул (“Той гони бесовете с помощта на Велзевула”). Така тезата-символ Луцифер-Каин-Иисус остава трайно валидирана сред евреите. За тях Назарянинът е завинаги друг, различен, чужд. Завинаги белязан Скитник. Той е следващото лице на Скитника Евреин, самопроклелата се преди разпятието другост. Нему принадлежи Кръстът, зачеркната тояга на Мойсей, прекъснатата връзка с еврейския бог – Йехова. Той не е родният Месия, предсказаният Спасител на Израил, а безотечественикът, роден на тази земя, отхвърленият, подобно “козел опущения”, в пустинята грешник. “Кръвта му да падне върху нас и нашите отроци” е достойно за юдеите послание. За тях, свързаният с Бога чрез кръвта (обрезанието), телесно-земният, избран народ, обричането на духовност е равносилно на обезкръвяване. Принадлежащият на Духа няма нужда от кръв, от живот тук, в родината. Неговото място е в царството на Духа, не “на този свят”, в другостта.
Подобни идеи лансират и представителите на гностицизма. Приемайки валидността на Христос (Духът-Спасител), Валентин и Василид отричат телесния Иисус. За тях той е опасен юдей, унизяващ съвършенството на Христос; чужд на гносиса, извън знанието.
По тази гладка плоскост, амалгама от юдео-християнство, гностицизъм и магьосничество, в началото на новата ера бавно нашества една друга, не-приета, о-различена общност – атциганите. Познати от персийските хроники като “ценгари” (бродещи музиканти) и “асинкари” (пътуващи ковачи), циганите, прогонени индуси, са наречени от византийските летописци “атцингани” – недокосваеми, опасни. О-различени като други, чужденци, подобно на евреите, циганите остават завинаги не-приети от света. При заселването им в Антиохия (670 г.) те са отделени предвид качествата им на фокусници, вещери (знаещи), магове. Поради тези им способности някои хронисти ги припознават за представители на гностичните секти (Теофан Изповедник, “Хронография”). През XIV век “недокосваемите” са заселени в Пелопонес, а в сведение на Леонардо ди Николо Фрескобалди за тях се пише като за “ромнити” (роми), живеещи извън стените на града. След 1386 г. циганите-роми са юридически и финансово подчинени само на своя барон (включени в т.нар. “феодум атцингариум”), като запазват териториалния си статут във Византия. Тази различна, отделена, друга общност непрекъснато се разселва. Гоненията срещу нея придобиват зловещ характер. Европа не само анатемосва и депортира “синовете на проклетия Хам”, но и ги унищожава. През 1510 г. Швейцария въвежда смъртно наказание за циганите в страната, а само четвърт век по-късно в Словакия представителите на тази общност са екзекутирани. Следващите два века също носят само унижения и смърт за ромите. Стига се дотам, че през 1782 г. 2000 цигани в Унгария да бъдат обвинени в канибализъм. Така, заедно с евреите и първите християни (“децата на стария Сем”), циганите, проклетото Хамово семе, ще останат завинаги други, не само о-различени като другост, но и от-хвърлени. Мирът, който евреите, християните и циганите-павликяни носят на света, не е приет от него. Христовото “Мир вам” остава единствено в евангелията. Твърде бавно новият, германистичен свят свиква със заварената другост. Нордическата цивилизация тръгва със своя протест срещу католицизма (Лутер) и стига до там, не просто да унищожава другите, не да ги погребва, а да ги о-без-плътява; да за-личи телата и духа на отхвърлените от безднения арийски ум (Хитлер).
Заличен ли беше Другият? Какво противопостави светът на апокалиптичните визии? Несъмнено: необходимостта да овладееш живота, да (се) по-знаеш себе-си, да запазиш Другия в себе си. Не според Дарвин. Според Бог.
* Кабала – древноеврейско учение за духовния и видимия свят.
