Естествено, щяха да го отведат във вила “Дива”. Какво по-добро място за арест, а ако се съди по задълбоченото мълчание на момчетата от гвардия “Делта” полковникът не се съмняваше, че е арестуван. Черният мерцедес беше с изключена радиостанция, пък и не си спомняше поне през последните десет години да е бил ескортиран от трима души. Впрочем, за всеки член на генералния щаб би било чест, ако полковникът прекара дори половин час насаме с него. Но винаги насаме, никога двама души едновременно. Вариантът с вила “Дива” го устройваше, тъй като в крайна сметка идеята му Промяна му се бе разкрила точно там и факта, че ще изчака събитията на мястото, където започна тази жалка история, го изпълваше с ироничен възторг. Спомни си нощта, когато генерал Венев го заговори сред псевдосредиземноморския декор на вилата. Не мислел ли той, че е време да се възвърне честта на българския войник? Можело ли армията да страни от проблемите на народа? Би ли подкрепил усилията на група предани на страната офицери и прочие и прочие...
Генерал Венев беше, разбира се, един самодоволен стар глупак, лишен от въображение, за когото единствената страст бе да запази илюзията за власт, щедро внушавана му от няколко ловки цивилни, между които премиера, президента и шефа на комисията за национална сигурност – троица, прекалено несигурна и менлива според мнението на полковника. Ала зад добричкия генерал явно стояха сериозни интереси, които трябваше да се проучат. Защото приказките за дълг бяха сладка работа, но никой нямаше да се пусне на един полковник от контраразузнаването, ако историята не бе действително мръсна. Генерал Венев продължи стройното си експозе като ту общително разтваряше ръце, ту подпираше брадичка в позата на Мислителя – поне така, както си я представяше от времето на журналиста Асен Агов.
- Не се съмнявайте, г-н полковник, че хората, които представлявам, имат ясен икономически план. Все пак не можем да оставим случайни лица да разполагат с мощностите на страната. Знаете колко неподходящи хора правят пари сега. А при една двусмислена подмяна в най-важните отрасли...
- Слушайте, генерале – пресече го полковникът, - президентът ли е поискал да го свалим?
Венев видимо се смути.
- Не, не... какво говорите. Вярно е, че той има интерес да го изхвърлим по-навреме, но това са странични ефекти. Все пак гвардия “Делта” е с нас.
Полковникът не можеше да повярва. Лудите професионални убийци, владеещи три чужди езика, мениджмънт, политология, философия и какво ли не, тайнственото поделение, което не получаваше заповеди отникъде, най-най-личната гвардия на президента да е с тия евтини генералчета, които дори не правят пари (полковникът най-добре знаеше това), а някаква безобидна превратаджийска политика, някакво телевизионно шоу...?!
- Съжалявам, че чух това, г-н генерал.
- Хайде, хайде, полковник – засмя се Венев. – Знаете, че всички очакват
армията да се намеси. Хората ни вярват. Погледнете само последните проучвания.
- Чудесно. Вероятно и мафията е с вас?
Без да долови насмешката, генералът припряно отвърна:
- Каква мафия? Няма мафия. Това са просто необходими обвързаности на делови хора. Всъщност, по този въпрос Боян най-добре би ви осветлил.
Споменаването на сина му бе подразнило полковника. Още преди шест години Боян бе напуснал гвардия “Делта”, за да създаде група за лична охрана на Отеца, бе се мъкнал по митинги и бе трупал информация, бе край файлове от европейските мрежи и създавал вируси, изработвал бе досиета, докато не разви своя “златен фонд”, както го наричаше, а сетне се прехвърли към Групировката, вече осъществил “Института за икономически проучвания” – най-мощната детективска система в страната. Караше един претъпкан с техника бял джип и с кожените си панталони и черните си очила много не се отличаваше от дрогираните си приятелчета. Печелеше луди пари, но може би поради отвращение, полковникът никога не се интересуваше точно колко. Донякъде му вярваше. Боян никога не спеше с две жени едновременно, не вземаше наркотици и си представяше властта само като пари и информация. Едва ли щеше да се замеси в някаква глупост. Но тогава полковникът се беше разтревожил. След разговора си с генерала той се опита да получи една по-сериозна информация.
- Да – потвърди Боян, – твоите момчета са решили да видят сметката на гадните либерали, интелигенти, мошеници, борци, отрепки, полицаи, цигани и политици. Трябва да много напред, защото вече обсъждат проблемите по преодоляването на бъдещото ембарго. Във всяка страна има поне по една организация, която ще им помогне. Но никой няма да си мръдне и пръста за тях, ако се намесят в работите на Групировката. Това си един балетен преврат, полковник. В тази страна всеки по един или друг начин е свързан с нас.
- Аз не съм свързан с вас.
- Лъжеш се.
Наистина се лъжеше, както установи месец по-късно, когато вече знаеше всичко за организаторите на Промяната. Четирима мъже, твърди като него, без нито една кална следа зад гърба си. Той беше петият. Името на нито един главнокомандващ не се намесваше, нямаше възможност за пробив отникъде. Срещите бяха в Краков, Найроби и Аман. Плановете бяха безупречни, поне докато полковникът не подхвана своята игра.
Сега, когато мерцедесът го отнасяше към вила “Дива”, той все още не разбираше защо бе позволил да го въвлекат в тази история. Може би голямо значение имаше усещането за безнадеждност: липсата на адресат, комуто да отправи своите сведения. Като че ли всички бяха със заговорниците. И тъй като всеки рапорт би имал неофициален характер, просто не си струваше да се реагира. Полека-лека бе обвързан от това, което знаеше, а после някак от само себе си се изискваше и да работи за плана. Полковникът никога не разсъждаваше с мерките на морала. Знаеше си, че за да се спусне в осуетяването на Промяната, причина трябва да са били понятията за дълг и родина, но той се свенеше донякъде от тези думи. Защо? Защо бе работил за Промяната, а после бе направил всичко тя да се провали? “Защото е цинично, мислеше си полковникът, разни пикльовци с дъбови листа на фуражката утре да заговорят пред техния там народ, който до вчера е бил народ на загубените политици, а вдруги ден ще бъде на Групировката или на незнам кой си. И какво като сложат край на големите лафове и дадат на всеки достойно място под слънцето? Достойно място! Достойното място не се дава, то се взема и винаги ще бъде така. А да се използва един изнемощял народ за тъй добре манипулирана мръсотия, е просто предателство. Дори не ми пука, че е предателство, грозно е.”
Ала имаше и нещо друго. Бе работил за провала всеотдайно, напълно изолирано, издавал бе заповеди с късна дата, променял бе шифри и честоти, за да влязат в удобно време, заблуждавал бе хора и пропускал намеци, и всичко това не просто да се провали една операция. Генералите не го безпокояха, но той искаше някой да разбере кой е виновникът за провала. А винаги под този някой виждаше сина си. И сега в нощта, определена на Промяната, когато в късните новини щеше да се появи генерал Венев, за да уведоми неговия там народ, че му се готви приказно бъдеще, полковникът знаеше, че Боян ще разбере. Сигурно щеше и да прозре в нещата, макар властта и парите отдавна да бяха притъпили този начин на мислене у него.
* * *
Щом колата спря пред обляната в светлина вила, по алеята към тях закрачи генерал Райчевски.
- Радвам се да ви видя, полковник – козирува той. – Всичко върви според плана. Има някакви дребни неуредици във връзките, но нашите хора са вече в столицата. Знаете ли подвижната честота на генерал Венев?
- Не.
Влязоха в салона на вилата. Райчевски наля по чаша уиски, предложи цигари. Покрай стените бяха наредени монитори, които плавно превъртаха текстуалната информация, а от радиостанцията в ъгъла се разнасяха дрезгави команди. В стаята витаеше някаква сънливост, може би поради впечатлението за рутина. Беше спокойно. Внезапно Райчевски погледна часовника си, сетне широко се засмя.
- Е, всичко свърши, полковник. Операция “Промяна” приключи. Поздравявам ви!
Полковникът мълчеше.
- Все пак шегата си я биваше – продължи генералът. – Аз отговарях лично за вас. Следих всяко ваше действие. Радвам се, че така усърдно работихте срещу плана. Действията ви бяха изключително професионални. Но най-важната работа свърши Боян.
- Какво Боян?
- Ами той беше в центъра на виелицата. Цялата тази операция, за да се проучи схемата, по която определени финансови кръгове биха реагирали на един военен преврат. Ръководеше се лично от президента. Вашето участие гарантираше чудесна позиция на сина ви, а чрез него установихме почти всичко, което ни интересува. Създадохме си впечатления за моралната устойчивост на офицерите. Голям майтап, нали?
- Просто ще се размажа от удоволствие.
- Е, внесохме и някои корекции в досиетата – тук Райчевски хитро се усмихна. – Вашето се обогати значително. И от сигурен източник знам, че повишението ви е въпрос на часове.
- Благодаря. Свободен ли съм?
- Разбира се. Но няма смисъл да си тръгвате. Боян се обади, че ще мине да ви вземе. Имате чудесен син. Изключителен професионалист. Съжалявам, че тъкмо вас трябваше да вмъкнем в инсценировката, но щом видите резултатите, ще разберете, че си е струвало. И... нали разбирате, трябваше да ви отведем тук, за да ви предпазим.
Полковникът въздъхна, потри сухите си костеливи длани и отпи от уискито.
- Ще ми кажете ли нещо? – внимателно запита Райчевски. – Защо решихте да работите против преврата?
Полковникът го погледна:
- Откъде да знам?! Може би мразя армията.
Генералът се засмя добродушно. Мониторите все така гъгнеха светлинните си мозайки. Двамата мъже пушеха мълчаливо и навремени отпиваха от чашите. Навън бе започнало да изсветлява, когато се чу бръмченето на мотор, после изскърцаха спирачки и един клаксон се обади на два пъти.
- Хайде, вървете. Това трябва да е Боян.
Синът му го чакаше без да слиза от джипа.
- Здравей, хакер – поздрави го полковникът.
- Здравейте, г-н генерал-майор.
Полковникът го изгледа, но нищо не каза и Боят подкара колата. След няколко минути бяха вече на крайбрежния път.
- Ще ми разкажеш ли цялата история? – запита по някое време полковникът.
- Един ден...
- Много ли си вътре?
- Повече, отколкото би ти се искало.
Боян включи радиото и в червеното сияние над морето се разля музиката на Моцарт. Денят идваше, но полковникът искаше да запази още малко нощта, да размисли, да отхвърли гнетящото чувство, че е използван, подведен, унизен. Сякаш прозрял мислите му, Боян се обади:
- Не ние избираме какво да вършим...
Полковникът не отговори. Внезапно се почувства стар. Сега трябваше да се гордее със сина си, с този син, чиито звание, мисли и надежди не знаеше, но изпитваше само едно безпокойство, което идваше отвъд сетивата. Въпросите се тълпяха в съзнанието му, но той ги оставяше без отговор. Сякаш бяха някакъв сладостен балсам, който разумът изливаше върху скованите му от напрежение чувства.
- Спри ту – изведнъж рече той.
Боян отби колата.
- Ще сляза тук. Ти продължи.
Боян си свали очилата. Взря се в баща си настойчиво, но безучастно.
- Както искаш – въздъхна накрая той – ще се видим в София.
Полковникът кимна и през крайпътните храсталаци пое към дюните. Морето бе още тъмно – като люлееща се сянка на простора. Той вървеше към него с обърканите си мисли за множеството хора, свързани с Промяната, за сина си, за хората в тази страна. Предчувстваше, че някъде има отговор на неговите сложни въпроси, има облекчение. Нещо трябваше да се промени, или нещо се бе променило вече. А когато стъпи на мокрия черен пясък и се взря в издигащото се слънце, в него нахлу обяснението – просто и освобождаващо. Той вече не бе самотен. Вече не бе застанал сам срещу една мрачна възможност, не бе изгнаник в собствените си мисли. Кошмарите от последния месец са били само вариант, операция, учение – тъй като под формата на учение бе замислено да се осъществи и преврата. Той отново се замисли за Боян. Утехата и доверието се завръщаха в него с всеки полаз на тихите вълни. Зад гърба си дочуваше зачестилите автомобили по пътя: страната се будеше. Полковникът седна на една скала и заслушан в себе си зачака слънцето да изгрее съвсем.
