Constructivist visions

Text 1

A. Hadjigeorgiev

FOLK TALES IN BULGARIAN PSYCHOTHERAPY

In the "Uses of Enchantment" written in 1977, B. Bettelheim refers to J. Piaget's description of an incident with a four-year old girl who had asked him about the wings of an elephant. Although Piaget replied that elephants were unable to fly the girl insisted that they could and had, indeed, seen flying elephants. Piaget suspected that the little girl was joking and interpreted the incident as an indication of the boundaries of a child's imagination. Bettelheim went on to write that if Piaget had continued the conversation by asking the little girl where the elephant was flying, why it was in such a hurry or what danger it was running away from then the conflicts which the child was trying to cope with would have come to the surface to be understood via the metaphorical language of folk tales.

Within the very distinctive conditions of social transition, the language and themes from within the domain of folk tales are frequently used by the community of professional psychotherapists in Eastern Europe. This seemingly regressive approach is a logical consequence of transitional conditions and can be justified in a number of ways.

For example: the predominance of conditions of relative chaos permeating social order at all levels,  the unestablished sociolinguistic patterns of communication between emerging social structures and communities, the loss of community feeling and guiding structures, the fear of and the inability to use newly acquired autonomy.

An examination of use of folk themes will lend support to the thesis proposed by Bettelheim that folk-tales contain valuable encoded information relating to existential problems as well as potential solutions.

This article shall offer an examination of a number of common situations which are of importance to psychotherapeutical education and practice in Bulgaria.

Situation No.1 The following story is a typical of the patterns of formation and operation of psychotherapeutical communities in Bulgaria. Most frequently they are formed after a period of training in a given psychotherapeutical approach after which the guest trainer leaves.

The Shadow of the Sun-Dial
An Eastern ruler decided to do a good deed for his people. Returning from a voyage he brought back a sun dial. Up to that moment the people had been unable to measure the time and so this present brought about radical changes to the way of life in his kingdom. The people learned to apportion their time, they became more punctual, more efficient, more reliable resulting in an improvement in their living standards. When the king died, the people decided to commemorate his deeds in the most noble manner. They thought for a long time and decided to build a marvellous temple around the sun dial and to adorn it with a golden cupola. When the temple was finished the sun dial could no longer be used. The sun could no longer reach it and the people ceased to be punctual and efficient resulting in the gradual collapse of the kingdom. /after N. Pezeshkian/.

Situation 2 Recently a number of guest lecturers belonging to varying psychotherapeutical schools have carried out training programmes in Bulgaria. The process of selection seems to unsystematical /often on the basis of personal acquaintance, low fees etc./. The following story illustrates the eagerness of the members of the psychotherapeutical community in Bulgaria to attend at random every possible training course in the aims of "not missing anything".

The Magician
Once upon a time a man went down into his cellar to get some nuts since his wife had promised to make his favorite sweet. Relishing the thought of the treat he put his hand into the jar and tried to grasp as many nuts as he possibly could. However his hand was so full that he could not pull it out of. He tried for quite a long time without success and shouted to his neighbor to come and help him. His neighbor was a very clever man and advised him to push his hand to the bottom of the jar and to let go of the nuts in his hand. The man was then able to get his hand out of the jar. "But, I haven't got any nuts now", said the man sadly. Then his neighbor turned the jar upside down and poured out as many nuts as the man wanted. "You must be a magician", said the man contentedly /After N. Pezeshkian/.

Situation 3 This final tale illustrates a real situation in Bulgarian psychotherapy. It provides a conceptualization of the benefits of psychotherapeutical education when is used in a suitable way and suitable context and the damages which can be caused when it is used chaotically and outside the specific context.

The Nockgrafton Legend
In the abundant valley of Echerlow there lived a poor basket weaver. He was a good and harmless man but he had such a hump on his back that it looked like another man was perched here. One dark evening on his way home from the next village he grew tired and sat down to rest. While he was sitting there he heard a most marvellous song sung by the elves which lived in the nearby forest. After listening for a while the man joined in at a pause in the song. He sang the melody and made up his own words. To his amazement the elves liked the song so much that in gratitude they relieved him of the burden of his hump.

After some time, another hunchback came to visit the happy basket weaver to ask him how to get rid of his hump. After hearing the story, the hunchback set off immediately for the elves' wood. When it got dark he began to hear the elves' marvellous song. Since he was so eager to get rid of his unsightly defect he did not wait for the elves to finish even the first verse of their song and rudely interrupted. The elves were terribly angry and to punish him they gave the hunchback another hump - that of the basket weaver./After W.B. Yeates/.

The folk tales illustrate only some of the most common narratives in the community of professional psychotherapist in Bulgaria. Henceforth, further investigation of the theme may pursue the discourse proposed in Bettelheim's striking thesis that the narration of one and the same folk tale rather than a diversity gives rise to other problems the solution to which lies in other tales. From this point of view, this article may never be completed since it itself is a constellation of tales which point to vet other tales. It does, however, suggest an identification with Humpty Dumpty from Lewis Carrol's "Alice Through the Looking Glass" who said, "When ever I use a word...It means exactly what I want it to mean, no more, no less." And "But that's expecting too much to make a word have a meaning!" said Alice thoughtfully. "When I make a word do so much work for me", said Humpty Dumpty, "I always end up paying for it."

The question to be posed is "What is the price?"

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Към английската версия - ЩРАК!

Това е страница конструирана в България и предназначена за всички, който се интересуват от постмодерното мислене в психотерапията, т.е. системна теория, конструктивистки и наративни подходи, аутопоетична теория и т.н.

Ако харесвате тези идеи, вероятно харесвате и автори като
Г. Бейтсън, У. Матурана, П. Вацлавик, М. Фуко (тук можете да добавите и джаза и Параграф 22).

Това е страница за контакти и споделяне на общи идеи по тези теми. Засега това става единствено чрез E-mail. На този адрес можете да изпращате на автора материали, статии, мнения и преживявания, за които считате, че са свързани с така дефинираната тема. Част от тях мигновено ще влязат в тази страница, друга част - никога.

Теми

• Визии

• Интерпретации

• Симулации

• Фюжън

Текст 2

ПРИКАЗКИ, СЦЕНАРИИ, ЕЗИК (ПРИКАЗНА ТЕРАПИЯ)

А. Хаджигеоргиев

1. Лингвистични трансформации
В това есе се опитвам да очертая някои механизми, по които приказките (народни, вълшебни, детски, китайски) и техните братя -житейските сценарии въздействат на хората, променяйки мисловните им нагласи в една или друга посока и обратно, как хората си намират (конструират) необходимите приказки за да си обяснят промяната на социалните ситуации. Няма да крия, че интересът ми към темата е до голяма степен терапевтичен, т.е. в крайна сметка въпросите ми са: как помага всичко това, с какви средства, как ги използуваме и какво получаваме като резултат? Мисля си, че този дискурс е актуален, защото от една страна нашето общество така както го виждам отвътре, се нуждае отчаяно от подходящия благ мехлем, който ще смаже лютите нарцистични рани на прехода, а от друга, жизнените ни сценарии показват все повече сходства с подтискаща серия от кошмарни приказки.

2. Детска радост
Счита се, че детето се ражда със способности само за директно преживяване на "картината за света". Постепенно, с развитието му се намесват думите и символите, т.е. извършва се "лингвистично трансформиране" на детският опит. След като веднъж думите и символите се намесят в картината, всичко се променя. С езика детето придобива мощно ново средство за координиране на социалните действия. В същото време, трябва да бъде платена и някаква цена - то загубва силата си за директно възприемане. С усвояването на езика, всички перцепции стават лингвистично обусловени и живота продължава в общата клетка на споделените реалности. Социалните дефиниции последователно се създават, деконструират и пресъздават отново. Очевидно приказката е на един преходен етап между директното преживяване и кодовете (опосредстваното преживяване). В нея се дават секвенции от жизнени истории, където със средства повече напомнящи тези на директното преживяване (фантазии, образи) се предоставят модели, които след това по-лесно могат да се кодират. Или както казва Б. Бетелхайм: "...приказката дава на детето най-нужното: тя започва от мястото, където то се намира в определен момент на емоционалното си развитие, показва му къде трябва да отиде и как да стигне дотам, но го прави чрез подсказване и въз основа на фантастичен материал, от който детето може да черпи както то самото сметне за най-добре и чрез образи, улесняващи го в разбирането на най-съществените за него неща." Приказките в този смисъл са преход между неезиковия и езиковия опит, това са неезикови феномени представени в езикова рамка. Те вербализират въображението и са нещо като оператори на реалността.

3. Приказки за възрастни
Няма напълно ефективен начин да се прекъснат магиите, от които са изтъкани нашите абстракции. Исторически погледнато, хората непрекъснато се опитват да открият лингвистичната "празна стая", т.е. да се върнат към директното преживяване. Техниките за това са много, напр. трансцедентална медитация, психеделични субстанции, хеви метъл, etc. Но, както твърди Ф. Варела, "всичко казано е казано от традицията". Нашите традиции неизбежно определят формата на разговорите ни във всеки конкретен момент. В известен смисъл ние говорим и мислим с думите на общността си и обслужваме митовете, които ни налага тази общност. Очевидно приказките съдържат описания на процедурите за това обслужване. Възрастният човек си служи с лингвистични кодове, с които описва и участва в една споделена реалност. Какво става, когато се опитаме да го върнем с терапевтична цел в пространството на приказките? Това най-често се възприема като регресивно събитие. Приказките връщат възрастният в долингвистичната ситуация, разчитайки след това той да я осмисли отново, като по този начин погледне от друг ъгъл неудачните, съдържащи житейски проблеми сценарии. Подобно гледище застъпва П. Вацлавик, за когото приказката е продукт на дясната мозъчна хемисфера (както сънищата и хумора) и използуването на нейният език ни позволява да комуницираме с несъзнаваното. Той я разглежда като израз на вътрешния свят, превърнат в архетип чрез многократно повторение, който "предлага примери за временни или окончателни разрешения на неотложните трудности". Според Герген, има три типа наративи използувани от хората за описване и оценка на собственият си и чуждият живот:
1. Прогресивни, които оправдават виждането, че хората и ситуациите прогресират към своите цели;
2. Стабилизиращи - животът е непроменим;
3. Регресивни - животът постепенно се отдалечава от целта;
Ako наложим тази типология към приказките, можем да забележим, че най-често там се срещат наративи от първия тип, т. е. героят неотстъпно се движи към целта си и минавайки през ред премеждия, в крайна сметка я достига. Непрекъснатото обиграване на този най-успешен вариант, в който проблемите се разрешават дава възможност на човека да схване събитията подредено и "да си извлече поука", т.е. да интернализира социално одобряемите начини за поведение.

4. От приказки към сценарии (Срещи отблизо с третия наратив)
Очевидно е, че всеки от нас, потапяйки се в живота държи в главата си един набор от повествования, които тук ще наречем сценарии, описващи набор от поведения в различни ситуации. От друга страна общественото съзнание не остава по-назад и също продуцира такива сценарии. Това са само-регулиращи се семантични системи, които съдържат план (какво), действащи лица (кой) и постановка (къде и кога). Тези структури се съчетават заедно, контролират и обратно са контролирани от някакъв вид морален порядък около нас. Поради своята рекурсивна способност, всяко изменение в съдържанието на сценария, а също и в начина, по които той е представен=разказан, ще задейства промени в плана, характерите, обстановката и темата и ще резултира в някакви поведения. Нещо повече - даден сценарии ще придобие по-висока значимост от други сценарии, изграждащи индивидуалната или социална екология от истории. Забележително е, как схемата на Герген подхожда и за една типология на социалистическите и постсоциалистическите реалии, когато обобщаваме конкретните жизнени ситуации. Например колективния социалистически наратив от прогресивен тип: "Напред, към пълната победа на...!", или пък този от стабилизиращ тип "Днес ние сме напълно уверени в утрешния ден" . Постсоциалистическата ситуация от друга страна смени рязко наративите и направи преобладаващ регресивния наратив, несъмнено водещ до идеята за хаотичност и загуба на контрол над събитията и дифузното усещане, че животът непрекъснато се отдалечава от всякаква разумна цел.

5. Терапевтични идеи
Можем да се запитаме: "Добре, и накъде да тръгнем?" Моят опит за отговор се съдържа в следната приказка: В плодородната долина Ехерлоу някога живял един много беден плетач на кошници. На гърба си имал толкова голяма гърбица, че изглеждало сякаш там седи друг човек. Една прекрасна вечер, той се връщал в къщи от пазар в отдалеченото съседно градче и по средата на пътя, близо до Нокграфтънския хълм, се почувствал толкова уморен и нещастен, че седнал да си почине. Скоро до ушите му достигнали нестройните звуци на някаква странна песен. Кошничаря се заслушал и си помислил, че никога не е чувал толкова възхитителна музика. Тя звучала като хор от няколко гласа, но всеки глас така интересно се сливал с другите, че сякаш пеел само един човек и въпреки това всеки глас пеел нещо различно. Думите били следните:

Да луан, да морт,
да луан, да морт,
да луан, да морт.

Понеделник, вторник,
понеделник, вторник,
понеделник, вторник.

Следвало кратко прекъсване и пак се повтаряло същото. След известно време на кошничаря му поомръзнало да слуша все едно и също и като се възползувал от една пауза, той подхванал мелодията и я допял с думите:
Агуш да дардийн.
И сряда.

Елфите от Нокграфтънския хълм, а именно те пеели, изпаднали във възторг, когато чули продължението на песента си. Те изникнали от тъмнината, приветствали певеца и му оказали големи почести. Не след дълго той заспал дълбок сън, а когато се събудил на другия ден, от гърбицата му нямало и следа. В селото тази случка бързо се разчула. Един ден при кошничаря дошла старица, която имала гърбав син да пита как точно да постъпи, за да се махне гърбицата му. След като научила всичко в най-големи подробности, тя се върнала и със сина си се подготвили за път. Тук следва да се отбележи, че този гърбушко от рождение си бил лош и хитър. След дълъг път, вечерта гърбушкото стигнал до хълма и тъкмо седнал, когато чул песента на елфите изпълнявана както им я съчинил кошничаря. Тъй като нетърпението му да се освободи от гърбицата си било безмерно, той без да изчака и да избере най-подходящия момент за включване, изпял нещо, което сам си бил измислил, не обръщайки внимание нито на ритъма, нито на характера на мелодията. Даже не успял да довърши песента, когато разгневените елфи се втурнали към него вдигнали го във въздуха, донесли отнякъде гърбицата на кошничаря и така здраво и плътно я закрепили на гърба на нещастника, че тя зараснала върху другата завинаги.

Текст 3

ДЕКОНСТРУКЦИЯ НА СУИЦИДЕН СЮЖЕТ

А. Хаджигеоргиев

Все по-често напоследък семейните терапевти се осмеляват да адаптират един "лингвистичен", "наративен" или "разговорен" модел. Тази тенденция е следствие на Бейтсъновото и конструктивисткото мислене, което също така се поддържа в трудовете на теоретици като H. Maturana, F. Varela, H. von Foerster. Склонността към използуване на наративно/разговорен модел става и много модна след присъединяването на двама френски постструктуралисти: J. Derrida /Ж. Дерида/, създател на метода на деконструкцията и М. Foucault /M. Фуко/ - историк на дискурсите и културалните практики. По този начин, фамилната терапия е връхлетяна от модата на постмодернизма, която вече е превзела литературната и социална критика и маркира пътя си към социалните науки. Наративният подход в полето на фамилната терапия се апологизира от автори като L. Hoffman /7/ която казва: ".../теорията на фамилните системи/ сега има шанса да спечели от една нова революция - тази в хуманитарните науки. Постмодерният интерпретативен поглед предлага метафори за нашата работа, извлечени главно от литературната критика и езиковите изкуства. Особената им сила идва от факта, че те са не-обективни и в същото време социално и политически сензитивни. Опитвам се да си представя каква нова и различна история за "Семейна терапия" би могло да бъде това." Според А. Parry /9/ постструктурализма в терапията предоставя: "... една възможност да пресъздадем себе си, да разкажем историите си влиятелно, на нов език и с нови метафори".

1. ДОПУСКАНИЯ
1.1
Ще допуснем, че съществува някаква рамка на събитието наречено "Терапия на самоубийство", в която се генерира съдържание /текст/ от две институционално свързани действащи лица: психотерапевт /човек, който според даден социален регламент трябва да окаже помощ, наричан по-нататък за краткост терапевт/ и клиент /в случая - човека извършил самоубийството и привлечен за терапия/.

1.2 СЛУЧАЯТ
Ани е на 16 г. и се появява при мен след като е извършила неуспешен опит за самоубийство с медикаменти (взела е антибиотици и транквилизатори), след което е опитвала да пререже вените си. Лекувана е в токсикология и след 2 дни е преведена в отделение за интензивно лечение, където майка и работи като медицинска сестра. Извикан съм за консултация от лекуващия и лекар.

1.3
Ще допуснем също така и че в тази ситуация терапевта изследва рамката и текста в нея, като се опитва по някакъв начин да ги модифицира. С началото на сесията за мен, като терапевт възникват поне четири доминантни истории, свързани с позициите ни в терапията - моята и на Ани:

От моя гледна точка :
История 1. Какво е самоубийството за нея.
Следва фрагмент от втората сесия /транскрипция от магнетофонен запис/
Терапевтът: ...И защо реши да изследваш точно тези тайнствени области по границите между живота и смъртта?
Ани: /пауза/...И друг път съм опитвала...тя ще види /"тя" е майка и/...да не ми се прави на "силна жена". Т.: Дали това да си прережеш вените означава да си по-силния? А.: Ами...мисля си, че при нас е така, всъщност...не,...не знам.

История 2. Какво е НЕЙНОТО самоубийство за мен.
Някои мои асоциации по този повод:
..."колко е нежна и слаба защо точно тя...пишела стихове, един колега я сравни с Петя Дубарова... какви ли са стиховете и...най-вероятно слаби...какво ще ме пита майка и...няма ли риск да повтори опита си пак и то днес...дали и е било чак толкова непоносимо... аз бих опитал други варианти... кои е опитала тя"

Следва да се подчертае, че в тази, както и във всяка друга комуникативна ситуация се генерират серии от "текстове за текстовете"- метатекстове по типа "Какво тя мисли, че аз си мисля за нейното самоубийство" и т.н. Това е същото, което G. Bateson /2 / нарича "екология от истории".

От гледна точка на Ани:
История 3. Какво е самоубийството за мен.
Т.: Това /да се самоубиеш/важно ли е за някого? За кого?
А.: Сигурно за мен...не, по скоро е важно да го решиш и след това наистина да го направиш...

История 4. Какво е МОЕТО самоубийство за него.
Ани: -Напоследък често ми се присънва един сън, мога да го разкажа... /Приканена да го направи, Ани разказва една история. В нея тя се пренася в Англия, в средните векове. Оказва се в една местност, в която всичко е сиво, кално, непрекъснато вали силен дъжд. Тя самата е облечена в разкъсана сива рокля, плаче и броди из калта, самотна и изоставена, чувства се виновна за нещо. Пред себе си забелязва някакво село, което също е сиво и поради някаква неизвестна причина - обезлюдено. Изведнъж и става ясно, че всички жители са умрели от ужасна болест - най-вероятно холера, и тя е виновна за това. Влиза в селото и вижда по улиците разложени трупове и в този момент един глас, сякаш от небето и казва: "Ти си виновна за това, че те са мъртви". След малко, отнякъде се появява черна каляска, от която слиза човек, по всяка вероятност лекар, облечен в черно, с цилиндър на главата. Той влиза в една от къщите и след малко оттам изнасят мъртвец. Според Ани това изживяване в началото е било сън, а сега е като представа, появяваща се често напоследък и към чувствата на вина и безнадеждност, които изпитва в такива случаи се е прибавило и чувство на гняв, дори ярост./

Разбира се, неминуемо се поражда серия от метатекстове по типа: "Какво той мисли, че аз мисля за своето самоубийство", etc.)

2. ТЕОРЕТИЧНИ И ПРАКТИЧНИ АСПЕКТИ
Какво включва термина "деконструиране" като теоретична концепция изобщо /2.1/и като приложимост в психотерапията в частност /2.2/ ?

2.1 Според Ж. Дерида /1/, всичко познаваемо се артикулира като текст в система от различия. При това, тези текстове от всякакъв вид /напр. социални или поведенчески феномени/ ще произвеждат значения, но тъй като производството на значения /т.е. смислотворчеството/ не може да бъде стабилизирано чрез съотнасяне към някакви абсолютни референти /позитивни дадености/ или абсолютно затворени контексти /центрове или основи/, текстуалността ще бъде винаги недовършена и динамична и в известна степен "нерешима" /undecidability/. За Дерида /1/ деконструкцията е и игра в сериозния смисъл - при него тя цели да подкопае базисните структури на сериозността и така да измести самия фундамент на Западното мислене. С други думи, това е игра, насочена към предизвикване на промени в мисленето. Всъщност, деконструктивната игра в своя стремеж към преобръщане на статуквото и към установяване на нов порядък, предлага един нов модел на контрол над езика, една непрекъсната "езикова революция".

2.2 Hare-Mustin и Marecek /5/ полагат, че смислотворчеството и контрола над езика са значими източници на власт. През човешката история доминиращите групи са отстоявали авторитета си над езика /напр. "нормалните" над "лудите", мъжете над жените и т. н./. Светът е сътворен от гледната точка на доминиращата група. Текстовете на маргинализираните са останали неприпознати и са отклонявани и препращани в най-добрия случай на втора позиция. Дефинитивната свръховластеност на тези, които доминират езика и създават метафорите за правилата на всекидневния дискурс, пораждат ефект на конструиране на другите като "изцяло узнаваеми и видими"/Bhabha//3/. Тези метафори на правилата стават окови на модерното мислене, с които са оковани маргинализираните и обезвластените за да се поставят те "на мястото им".
Според P. de Man /4/, Леви-Строс още преди години се е заел да предпази антрополозите, които се занимават с изучаването на т. нар. "примитивно" общество от грешката, която са допуснали преди тях антрополозите позитивисти, когато са прилагали към обществото някои предварително установени изводи, които си остават несъзнателно (impense, ungedacht - не "подсъзнателно") определени от ограниченията и недостатъците на собственото им обществено положение. Преди да направи каквото и да било достоверно твърдение за отдалечено във времето и пространството общество, изследователят трябва да е наясно поне донякъде с отношението си към обществото, в което живее; той бързо ще открие, че единствения начин за постигане на тази демитологизация е изучаването на собствения обществен облик чрез сравнение и откриване на степента на изопачаване, която е неизбежна в подобна ситуация. Наблюдението над околните и тълкуването на тяхното поведение подтиква и към наблюдение над самия себе си; инстинското антропологично познание (както в етнологичен, така и във философски, кантиански смисъл на понятието) може да бъде наречено "познание" само при осъществяване на този двупосочен процес на взаимна интерпретация. Възникват множество усложнения, обаче, защото и наблюдаващият и наблюдаваният субект далеч не са непроменяеми и всеки път, когато наблюдаващият успее да интерпретира поведението на наблюдавания, той го променя и колкото повече се приближава интерпретацията до истината, толкова повече стават промените. Но всяка промяна у наблюдавания субект изисква и промяна у наблюдаващия, така че процесът изглежда безкраен. Още по-лошото е, че при задълбочаване на това махалообразно движение, става все по-трудно да се определи кой всъщност е наблюдател и кой наблюдаван. Двете страни постепенно се сливат в един-единствен субект и първоначалната дистанция помежду им, постепенно изчезва.

3. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
И така, деконструктивната теза предлага по-скоро насоки за нов прочит на текста/поведението, отколкото конкретни техники. Деконструкцията е преди всичко метафора за това, как се моделират и разполагат в смисловото пространство историите създавани от клиента и терапевта в процеса на психотерапията. Проблематизират се само-осъзнаването и промяната в самия процес на четене на събитията. Това включва преобръщането и пренаписването на йерархическите отношения. Но, както твърди Дерида, подобно преобръщане е игрово - с игровост, която има за цел да бъде радикална и в известен смисъл да създаде някакво объркване.

Погледнато по този начин, терапевта и клиента са творците, които в процеса на психотерапията пренаписват общата си история, терапевта един вид ребиографира или реавторизира проблемните събития с които се сблъсква. Семействата и хората конструират своите текстове, правейки възможно и контролирано своето съществуване. Но, както Luepnitz /8/ отбелязва, те не създават текстовете си "както им се прииска", нито пък ние можем да ги подпомагаме в създаването на нови истории "както ни се прииска". Съществуват обстоятелства, които са неизбежни и пряко свързани с нас и този, на когото помагаме и които са резултат на предшестващи индивидуални, групови и институционални процеси.

***

ЛИТЕРАТУРА
1. Дерида, Ж. (1993) Позиции. София, ИК Критика и хуманизъм;
2. Bateson, G. (1972, 1989) Steps to an ecology of mind. NY, Ballantine Books;
3. Bhabha H. K. (1990) Out there: Marginalization and contemporary culture. NY, The New museum of contemporary art;
4. de Man, P. (1993) Romanticism and contemporary criticism. The John Hopkins University Press;
5. Fish, V. (1993) Poststructuralism in family therapy: interrogating 5the narrative/conversational mode. J. of Marital and Family Therapy, 19/3, 221-232;
6. Hare-Mustin, R. & Marecek, J. (1990) Making a difference: Psychology and the construction of gender. New Haven: Yale University Press; цит по /4/
7. Hoffman, L. (1990) Constructing realities: An art of lenses. Family Process, 29, 1-12;
8. Luepnitz, D. A. (1988) The family interpreted: Feminist theory in clinical practice. NY, Basic Books; цит. по /4/
9. Parry, A. (1991) A universe of stories. Family Process, 30, 37-54;

***
Текст 4

Дж. Хейли
ВЛАСТОВИТЕ ТАКТИКИ НА ИСУС ХРИСТОС

/Jay Haley, The power tactics of Jesus Christ, 1986, pp. 21-53/

Съдържание
1. Един самотник
2. Придобиване на известност
3. Създаване на организация
4. Събиране на последователи
5. Главните тактически приноси на Исус
6. Тактиката на капитулацията
7. Кулминацията на борбата за власт
8. Какви бяха уроците на Исус
9. Бележки

1.ЕДИН САМОТНИК
Съгласно евангелията, Исус се появява на публичната сцена сам и никому неизвестен. Пред него стои задача да формира движение и да легитимира себе си като религиозен водач. Хората тогава са споени от стегната религиозна институция, чийто лидери владеят лостовете на официалната власт и оперират с корпус от принудителни закони, контролиращи всеки от раждането до смъртта му. Те се противопоставят на всяко движение, което би нарушило статуквото на консервативните богаташи и на римските завоеватели, желаещи една мирна колония, като безмилостно унищожават бунтовниците. При това положение, не бихме се чудили, ако Исус бе причинил не повече от малка вълничка в морето на социалните течения.
Въпреки, че Исус е сам, ситуацията предлага и много преимущества и като всеки велик водач, той умело ги използува. Преди всичко, населението е разединено, властовите структури не са единни, а географското деление след смъртта на Ирод поражда съпротива и неприемане. Заможната класа и свещениците имат различни стремежи, а свещеническата йерархия изживява вътрешен конфликт.
На страната на Исус е и митологията на епохата. Съществува устойчив мит, че всички проблеми могат да бъдат магически разрешени от Господ или от месия, който ще се справи с мизерията, ще унищожи враговете и ще постави рода Израелев да властва над седемдесетте и седем народа на земята. По времето, когато Исус се появява на небосклона на публичността, изглежда е било актуално вярването, че ще се появи един самотен мъж, който ще постави нещата на мястото им.

2. ПРИДОБИВАНЕ НА ИЗВЕСТНОСТ
Когато Исус се появява, той е "външен" спрямо официалната власт, тъй като е беден, не принадлежи към религиозната йерархия, не е и римлянин. Богаташите и римляните са недостъпни за него, но според юдаизма, човек би могъл да се издигне от нулата до най-висок статус, следвайки религиозните принципи. Това е и пътя, който избира Исус. Ние не знаем нищо за предишния му живот, когато той се появява ролята на религиозен пророк.
Въпреки, че не е лесно да станеш известен, Исус използува популярната традиция на уважение към странстващите проповедници. Той използува традиционния модел и проповядва из цялата страна - по синагоги и в полето, навсякъде където биха го слушали. Очебийната му бедност не вреди на образа му на пророк и фактически се възприема като добродетел. Пророческата традиция е ефективна, когато някой иска да придобие репутация преди да са се задействали репресивните механизми. Държавната и свещеническа власти са свикнали към критицизма в профетична рамка, така че според обичая, човек би могъл да бъде изслушан, без незабавно да бъде унищожен.
За да се издигнеш в това общество, е необходимо и да се говори по специфичен начин. Ако някой проповядва само ортодоксални тези, тълпата няма да го слуша, защото тя би могла да чуе подобни неща и от официалните религиозни служители. Но неортодоксалното говорене рискува загубването на аудиторията на "правоверните". Тези, които казват, че Исус не призовава към нова религия са прави - иначе населението несъмнено не би го слушало. В публичните си изяви Исус обръща внимание върху себе си като авторитет, представящ нови идеи, но в същото време дефинира проповедите си като собствена ортодоксия. Той постига този ефект по два начина: първо - набляга на това, че не предлага промяна, след което призовава към промяна и второ - подчертава, че идеите му не са встрани от официалната религия, а просто я изразяват по-правдиво. И двете тактики са типични за масови лидери , които трябва, по стратегически причини да обявят това, което правят като ортодоксално, докато извършат промените, необходими за установяване на властта си. /Например Ленин, който поддържа принципа за управление на мнозинството, но твърди, че малцинството е мнозинство. По същия начин той доказва, че допускането само на една политическа партия до управлението е най-истинската проява на демокрация, защото тя е представител на мнозинството на пролетариата, т.е. малцинството, мислено като мнозинство/.
Умението на Исус да призовава едновременно към конформност и промяна, най-добре се вижда в беседата му за Закона и неговите изисквания. Религиозните и гражданските закони и обичаите са синоними, така че когато обсъжда Закона, Исус докосва главния аспект на човешкия живот. Той казва:

Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня....и тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно./Матей, 5: 17,19./

Ако Исус се подчинява на това учение, никой не би могъл да има и най-малко възражение към казаното. Така той би събрал последователи по-скоро за официалната религия, отколкото за себе си. Но той продължава да се представя като авторитет, правейки множество ревизии на Закона. Той казва:

Слушали сте, че бе казано на древните: "не убивай; а който убие, виновен е пред съда". Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда; а който каже на брата си: "рака"/смахнат/, виновен ще бъде пред синедриона, а който пък каже: "безумнико", виновен ще бъде за геената огнена. /Матей, 5:21, 22./

По подобен начин той ревизира и закона за прелюбодеянието, отмъщението, процедурите за опрощаване, полагане на клетва, начина на проповед и начина за постене. Фактически, твърде малко остава от официалния Закон, след като той го модифицира твърдейки, че няма да промени и буква от него.
Чрез призоваване към спазване на Закона Исус обезоръжава противниците си. След това, променяйки го, той се изравнява по власт и авторитет с целия религиозен истеблишмънт на държавата. Не е изненадващо, че народът се:

...чудеше на учението Му, защото Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не: като книжниците./Матей, 7: 28, 29./

Културната традиция предоставя на Исус изключителна възможност да бъде авторитет. В Израел се приема, че законите са били изложени изначално и след това могат само да се тълкуват. В другите култури законите се разглеждат като продукт на консенсус - хората създават закони, които след това се договарят да спазват. В описаната ситуация, може да настъпят промени, само ако някой докаже на опонентите си, че са се отклонили от истинските закони на религията. (Съвременните революционни лидери използуват за целта "законите на историческото развитите").
През своята кариера Исус атакува официалната власт постоянно и изкусно, ситуирайки спора в собственото и религиозно пространство. Никъде в евангелията Исус не изказва похвала за някой официален религиозен водач, с изключение на отдавна умрелите. Най-близко до похвала получава неговия съвременник и конкурент Йоан Кръстител. Исус казва:

Истина ви казвам: между родените от жени не се е явил по-голям от Йоана Кръстителя;/но добавя - б.а./ала по-малкият в царството небесно е по-голям от него. /Матей 11: 11./

Репутацията на Исус като лечител му носи огромна популярност. В естеството на лечителския труд влиза и въздействие върху механизмите на самовнушението у човека. Естествено, след като веднъж човек има репутация на лечител, само едно докосване до робата му би имало лечебни свойства. Дали Исус е притежавал нещо повече от обичайните умения, ние не знаем, но факта, че той става лечител показва способността му да избира ефективните начини за придобиване на незабавна известност. Тъй като болестта е надкласова, това му дава достъп и до висшите класи. Даже благородният Ирод Антипа го приема добре заради тази му репутация/Лука 23/. Когато идват пратеници от Йоан и питат той ли е този, който трябва да се яви, Исус казва:

Идете и разкажете Йоану , какво чувате и виждате: слепи прогледват и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват и на бедни се благовествува./Матей, 11: 4,5/

3. СЪЗДАВАНЕ НА ОРГАНИЗАЦИЯ
Исус използува профетичната традиция, но използува различни методи. Един типичен пророк е Йоан Кръстител, който пристига от пустошта, облечен в животински кожи и призоваващ всеки да се покръсти. Този човек използува висок морализаторски стил в проповедите си и живее аскетично, оставайки самотен като будната съвест на обществото. Случайните му последователи са привлечени от любопитство и поради възможността да видят и да се докоснат до божественото, но пророкът изначално е самотник, живеещ извън обществото. Исус, обратно на това, започва публичната си кариера избирайки хора, с които да създаде движение. Накратко, той е човек начело на организация. Една от първите му дейности е вербуването на хора, които да вербуват други. Както Матей споменава, Исус:

"видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и каза им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци." /Матей, 4: 18, 19./

Исус със сигурност има 12 члена в организацията си, а се твърди, че е имал над 70 /което е една малка по размер организация/. Както Лука казва:

След това Господ избра и други седемдесет ученици и ги разпрати пред Себе Си по двама за всеки град и място, където Сам щеше да отиде./Лука, 10:1./Седемдесетте ученици се върнаха с радост и казваха: Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам. /Лука, 10: 17/

При подбирането на този елит, Исус търси хората си от по-ниски социални страти. Когато привлича ученици, той изисква от тях типичните за всяко малко революционно движение неща: отказ от всякакви социални амбиции и ангажименти към другите, включително и към семействата си. Както той казва:

Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за мене. /Матей, 10; 37./

На младежа, който иска да изпълни синовния си дълг и да погребе баща си, той казва:

"Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци"./Лука 9: 60/.

В този смисъл Исус не изисква от другите повече отколкото от себе си . Когато му съобщават, че майка му и братята му са дошли и искат да говорят с него, той им казва следното:

Коя е майка Ми, и кои са братята Ми? И като посочи с ръка на учениците Си, рече: ето Моята майка и Моите братя. /Матей, 12:48, 49./

Масовите лидери обикновено следват примера на Исус и принуждават последователите си да се откажат от всякаква лоялност към другите, включително към семействата си.
Исус специално дава на учениците си елитарен статут. Той им казва:

Защото вам е дадено да узнаете тайните на царството небесно, а тям не е дадено. /Матей, 13:11./

Той им дава право да лекуват, да възкресяват мъртвите, да се грижат за прокажените, да прогонват дявола, все дейности, донесли слава на самия него. Той ги споява около себе си чрез обещания. Когато Петър го пита какво ще спечелят те като го следват, той отговаря:

Истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте при пакибитието, /второто възкресение/кога Син Человеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсеттях Израилеви колена./Матей, 19;28./

Изглежда очевидно, че обещанията му към учениците включват неща, които ще бъдат постигнати не с проповеди, а с идването му на власт.
Той държи учениците си в несигурност и колкото по-активно ги прави свои последователи, толкова повече ги кара да се съмняват дали най-накрая ще бъдат приети от него:

Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие./Матей, 7: 21-23./

Исус подхранва подозрителност към чуждите, което е обичайна тактика за консолидиране на групата, използувана по-късно от всички революционни водачи. Той казва:

Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци: и тъй, бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби. Пазете се от човеците; защото те ще ви предадат на съдилища и в синагогите си ще ви бичуват. /Матей, 10:16,17./

Инструкциите на Исус до послушниците му показват съзнателен стремеж да се търсят последователи сред бедните. Когато той изпраща учениците си сред тях, той им казва:

Недейте има ни злато, ни сребро, нито мед в поясите си, ни торба за път, ни две дрехи, нито обуща, ни тояга; защото работникът заслужава своята прехрана./Матей, 10:9,10./

Исус обучава учениците си на своите умения внимавайки те да не го надминат. Той ги контролира критикувайки тяхната невъзприемчивост при тълкуването на притчите му, неспособността им да правят чудеса и да лекуват успешно и ревността им кой да бъде пръв в йерархията, която създава. Всъщност, Исус никога не хвали последователите си. Единственото подобие на похвала е коментара му, когато Петър казва "Ти си Христос, Синът на Живия Бог", а Исус отговаря:

Блажен си ти Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да и надделеят./Матей, 16:17,18./

Дали Исус е оправдан да критикува невъзприемчивостта на учениците си е въпрос, отворен за интерпретации. Евангелията показват, че той не успява да ги обучи да са толкова умели в критикуването, колкото той. Всеки път когато Исус е атакуван или разпитван, той винаги отговаря с атака или въпрос, винаги поставя критиците си на мястото им и никога не използува защитно поведение. След смъртта му, когато учениците проповядват и учудват тълпата приказвайки на всеки с "неговия говор", един критик казва презрително: "С сладко вино са се напили". но Петър, заедно с единадесетте, извисява гласа си и им казва:

Мъже иудеи и вие всички, които живеете в Йерусалим! Нека ви бъде известно това, и внимавайте на думите ми: тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня/Деяния, 2: 13-15/.

Това е реплика на ученик достоен за учителя си.

4. СЪБИРАНЕ НА ПОСЛЕДОВАТЕЛИ
Ако един човек се стреми към влияние в обществото той би трябвало да се ситуира в официалната политическа рамка. Това би могло да е аргумент, че Исус не търси политическа власт, защото не се опитва да печели позиции в религиозната йерархия, наблягайки на по-свръхестественото "Син человечески", отколкото на по-политическото "Син Давидов". Но твърдейки, че Исус не търси политическа власт, защото не се стреми към свещеническа служба означава да не забележим въведената от него нова стратегия за набиране на последователи. След Исус, революционните водачи се научават да заобикалят изцяло актуалния политически истеблишмънт и да създават независими движения. Те не се стремят към преимуществата на официалната власт, а търсят поддръжка сред безправните в обществото.
Исус първи формулира програма за намиране на последователи сред бедните и безправните. Неговата основна тактика е дефинирането на бедняка като по-достоен за властта от всеки друг, спечелвайки по този начин неговата благосклонност. С първите си изказвания в публичния си живот, той нарича бедните "блажени", "солта на земята", "светлината на света" и отбелязва, че смирените ще наследят земята. Исус не само конотира пратениците си като бедни, но и самият той печели репутация сред отхвърлените от уважаваното общество. Обект на критиката му са винаги само богатите, учените и свещениците.
Обещанията на Исус към бедните са използувани като модел от по-късните водачи на масови движения. Той им обещава рай в едно зле дефинирано бъдеще, при положение, че го следват. /По същия начин болшевиките предлагат безкласово общество, а Хитлер - хилядолетен Райх/. Исус даже намеква, че този ден не е твърде далеч, казвайки:

Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила./Марк,10:1./

Като всеки революционен водач Исус предлага да поеме всички проблеми върху себе си, призовавайки:

Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърдце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми е леко./Матей, 11: 28-30/

Типично за лидерите на масови движения е значението, което придават на младежта.(Те използуват младежите и срещу дисиденти сред собствените си последователи, напр. Мао Цзе Дун и неговите Червени гвардии).
Исус може и да не таи надежди за организацията си в следващите поколения, но със сигурност ратува за прекъсване на семейните връзки и за изправянето на младите срещу старите. Консервативността на семейството е пречка за всяко масово движение и само след легитимирането си, революционната група се обръща към стабилизиращите му ресурси. Прецедента за масовите движения през ХХ век практикуващи прекъсване на семейните връзки у своите последователи, намираме в следното изказване на Исус:

Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка , и снаха от свекърва . И врагове на човека са неговите домашни./Матей, 10:34-36/

Революционерите по принцип твърдят, че привличат последователите си не поради някакви личностови специфики, а заради идеите, които носят. Това означава единствено, че на индивидуално ниво те не поемат отговорността или обвиненията за всичко изречено, защото са само говорители на по-велики сили. Исус подчертава, че не говори от самия себе си, а е изразител на волята на своя небесен Отец. Той определя опозицията срещу себе си като опозиция срещу самия Господ и потиска несъгласията или обвиненията в себе-възвеличаване, постоянно подчертавайки, че е само инструмент. Но той дефинира себе си и като единствения инструмент, интерпретиращ правилно небесния отец.
Всички масови лидерите се научават да се самоопределят като водачи на движение, което неизбежно ще дойде на власт. Исус поставя прецедент на тази тактика, когато пророчества, че Сина Человечески неминуемо ще се яви и Царството небесно ще дойде. Твърдейки, че те само скъсяват срока на пришествието, което е неминуемо, такива лидери окуражават привържениците си да приемат това като неоспорим факт и да потиснат страха и несъгласието си да тръгнат срещу хода на историята.

5. ГЛАВНИТЕ ТАКТИЧЕСКИ ПРИНОСИ НА ИСУС
Според концепцията за власт, използувана тук, една личност е добила "власт", когато е легитимирала себе си, като някой, който определя какво да се случва. Властови тактики са маневрите, които личността използува за да добие влияние и контрол над социалното си обкръжение и така да го направи по-предсказуемо. Според тази широка дефиниция, човек обладава власт, ако може да нареди на някого да се държи по определен начин, но той има власт и ако може да провокира някого да се държи по този начин. Един може да заповяда на другите да го носят и да се грижат за него, докато друг може да постигне същия резултат, като просто колабира. И двамата детерминират какво да се случи в социалното им обкръжение, използувайки властови тактики. Алкохолика, който казва на бармана: "Аko искаш да се махна, изхвърли ме оттук" може да изпитва болка и унижение, но при това, изхода на спора определя той. Възможно е даже да се детерминира какво ще се случва в задгробния живот, както при самоубийците, които ще отговарят на оня свят за това. Когато изследваме тактиките на Исус, ще използуваме дадената тук по-широка дефиниция.
Характерно за някои режими на настоящия век е, че истеблишмънта остава на власт, ако убеди потисканите, че ще бъдат възнаградени в един бъдещ живот. Употребата на тази тактика от Исус обаче, не обслужва официалната власт, а е метод за мотивиране на бедните. Исус съветва учениците си да очакват да бъдат възнаградени на Небето, но съчетава това със заплахата, че иначе те ще горят в ада.
Той ги предупреждава, че опрощението ще ги застигне неочаквано и че има ясна граница между тези, които са с него и тези, които са против него. Той казва:

Който не е с Мене, той е против Мене; и който не събира с Мене, той разпилява./Лука, 11: 23/

Обвинението, че християните използуват тактиката на слабия също показва неточно разбиране на стратегията на Исус. Докато болшевиките считат, че на силата трябва да се отговори със сила, а Хитлер твърди, че на терора трябва да се отговори със същия терор, тук ситуацията е твърде различна. Исус няма възможност да управлява сили съизмерими с тези на Рим, или да упражнява терор равен на държавния. Един лидер в онези времена е можел да предизвика отделни бунтове, но организирана атака срещу римската окупационна армия би била безуспешна, (доказват го непрекъснатите демонстративни екзекуции). В тази ситуация Исус създава тактиката на капитулацията, една процедура, която се използува от безправните и е печеливша до ден днешен.

6. ТАКТИКАТА НА КАПИТУЛАЦИЯТА
В един цитат Исус ситуира групата си сред зверовете в полето и птиците в небето. Както хората, така и животните формират социални групи с йерархична структура и властови конфликти като разбунтувалия се опитва да се изкачи нагоре, а официалните водачи се съпротивляват на това. Сред многото тактики използувани от животните, една от най-подхождащите за това изследване е "тактиката на капитулацията", която се наблюдава сред много от "зверовете в полето и птиците в небето". Когато два вълка се борят и единият рискува да бъде убит, победеният внезапно изправя главата си и разкрива гърлото си на своя противник. Така той става безпомощен и не може да бъде убит докато използува тази тактика, но освен това и контролира поведението на победителя, поне докато стои и предлага най-уязвимото си място (югуларната вена). Тази връзка между Исус и поведението на животните е направена и от К. Лоренц. Коментирайки урока, който е научил от поведението на вълците, той казва: "Така аз получих ново и по-задълбочено разбиране на странното и нелогично тълкуване на Евангелието, което досега предизвикваше у мен чувства на твърдо несъгласие - "На тогова, който те удари по страната, обърни и другата"/Лука, 6:29/. Един вълк ме научи, че обръщаш другата си страна не за да те удари врагът ти отново, а за да го направиш неспособен за това".
Би могло да се твърди, че тактиката на капитулацията все пак е средство присъщо на животните, но човека също използува тази тактика във войните си, което може да се погледне като начин за контролиране какво да се случва. Вие не можете да нападнете безпомощен противник. Ако го ударите и вашия удар остане без отговор, вие ще почувствате единствено вина и обърканост, както и съмнение кой всъщност е победителят. Тактиката на капитулация или подлагането на другата страна, има както своите триумфи, така и своите рискове. Изглежда, че докато някой побеждава, друг намира смъртта си. Факта, че трима от най-фамозните практици на тази тактика, Исус, Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг умират от насилствена смърт, изглежда не е случаен. (Дължимото на Ганди към Исус за тактиката на ненасилствена съпротива е очевидно). Ганди споделя, че в ранните си години е четял "Планинската проповед", която "заседна в моето сърце". Дали той развива тази тактика на капитулацията по-пълно от Исус, ние не можем да знаем напълно, тъй като нямаме достатъчно информация за Исус, докато имаме доста за Ганди).
Очевидно е, че употребата на смирението за детерминиране на това, какво да се случва, е най-ефективна, когато има заплаха от насилие, която да поддържа тази тактика. През публичната си кариера Исус проповядва, въпреки че рядко го практикува, тактиката на подлагане на другата страна, обичането на собствения си враг и опрощаване на съгрешилите 70 пъти по 7 (което би довело всеки опонент до капитулация):

Слушали сте, че бе казано: "око за око и зъб за зъб". Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по десната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горнята дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две./Матей, 5: 38-41.

Дали Исус създава тактиката на капитулиране не е известно, но със сигурност той я систематизира и описва по-ясно. Когато Пилат за пръв път става управител, той установява щаба си в Кесария и донася знамената на Тиберий в Йерусалим. Евреите протестират срещу това и отиват на тълпи в Кесария. Пилат ги обкръжава с войниците си и им казва, че ако не се разпръснат ще ги избие всичките. Невъоръжените евреи "се тръшкат на земята, протягайки шии и заявяват, че са готови да умрат, но не и да променят Закона. Знамената на Цезар са били изнесени от Йерусалим.
Че това е по-скоро обмислена тактика отколкото лична философия, се доказва от факта, че Исус никога не обръща другата си страна. Обикновено, с противниците си, такива като книжниците и фарисеите, Исус не само отговаря на критиката с критика, но и ги хули и заплашва. Когато фарисеите обвиняват учениците му, че ядат жито в събота, Исус отговаря, че Давид яде неосветен хляб и освен това, Синът Человечески е господар на съботния ден. Когато го обвиняват, че лекува чрез дявола, той им праща усойници, а когато те го питат защо неговите ученици не си мият ръцете преди хранене, той ги нарича лицемери. /Матей,15/. Това не са прояви на смиреност и Исус типично се справя с опонентите си, реагирайки с въпроси или с атаки, а не с пасивна съпротива. Фактически, Исус никога не опрощава някого, който му е навредил или критикувал, въпреки че прощава на тези, които са навредили другиму. На кръста той дава всеопрощение, като казва: "Господи, прости им; те не знаят какво правят". Но когато му се представя възможност да опрости някого в лична среща, той винаги се отклонява. Главния довод - вместо да прости на Юда, който го предава, Исус казва:

"Но горко на оня човек, чрез когото Син човеческий ще се предаде; добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил. /Матей, 26:24./7

7. КУЛМИНАЦИЯТА НА БОРБАТА ЗА ВЛАСТ
Изследването на Исус като тактик не само задълбочава разбирането ни за борбите за власт, но тази перспектива също така предлага възможни решения на някои противоречия в евангелията. Евангелските автори описват последните дни на Исус по-объркано от всеки друг период от живота му. В стремежа си да защитят невинността му, те пропускат да кажат какви обвинения са предявени срещу него, а опитите им да припишат на действията му сложни пророчески значения усложнява бъркотията.
Когато Исус пристъпва към последната си битка, той създава една ситуация без надежда за компромис. Той осъжда клира, храма и накрая физически напада храма. Въпреки, че не призовава към открит бунт, срещу духовната йерархия, той напълно я дискредитира, казвайки:

На Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите; затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат: връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат./Матей, 23: 2-4, 13./
Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат./Матей, 23:13./

Исус не само критикува, той предприема и действия, провеждайки едно дръзко нападение в храма, където обръща масите на сарафите и изгонва продавачите на свещени животни. Тъй като търговията с животни и размяната на пари е основно перо в икономиката на храма, това не е било маловажно посегателство. И отново, тази атака демонстрира неговите умения на тактик - с избора на най-уязвимите места на опонентите си. Той не напада олтаря или Светая Светих, a фокусира на търговската дейност, казвайки им, че са превърнали молитвения дом в разбойническо свърталище. С този вид публична атака той може да спечели незабавна слава в целия град. Трудно е за клира да отвърне със същото, защото той им цитира техните собствени писания, атакувайки области трудни за защита.
Исус не само обвинява официалната власт, но и представя себе си като алтернатива, той даже подчертава, че може да разруши този храм и за три дни да въздигне нов.
Позицията, която заема, е твърде крайна: официалната власт щеше да предприеме действия срещу него, ако той беше оживял. Очевидно те са мислели да го заловят, "ала се побояха от народа"/Матей,21:46/ и е имало опити да го убият с камъни, но той е избягал. Единствената възможност е да го арестуват.
Независимо от неяснотите в евангелията за последните дни на Исус, има няколко пункта, които са достатъчно ясни:
1. Въпреки възраженията на учениците му, Исус възнамерява да отиде в Йерусалим и да бъде арестуван. Когато пристига в свещеният град, той се държи толкова предизвикателно, че ускорява арестуването си. Той или прави така, че офицерите да го открият и задържат или най-малкото изчаква спокойно те да дойдат за него. Възможно е да се интерпретира предателството на Юда като инсценирано от Исус. Исус казва:"Един от вас ще ме предаде" и когато го питат кой е той:

Иисус отговори: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. И, като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот. И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него. А Иисус му рече: каквото ще вършиш, върши по-скоро./Йоан, 13: 26,27./

2. Той е съден и oсъден на смърт от Синедриона и е изпратен при римския губернатор за да бъде екзекутиран.
3. Пилат отказва да го екзекутира, докато не види доказателства, че е нарушил римските закони.
4. Той се обръща към населението за съвет и тълпата се произнася за смърт на Исус. С приближаването деня на съда поведението на Исус може да се интерпретира различно. При описаното агресивно държание и желанието му да бъде арестуван, са възможни следните няколко допускания.
(а) Той е наистина Месията и поради това трябва да съответства на профетичния модел да бъде предаден от враговете си и екзекутиран.
(b) Той се жертва заради човешките грехове, което е част от месианския модел и това е негов личен избор.
(с) Той изгубва разсъдъка си /както Б. Шоу предполага, а А. Швайцер отхвърля/ и решава, че е Месия и трябва да умре, за да може Царството небесно да се възцари незабавно.8 Или
(d) Той не възнамерява да умре, но желае да бъде арестуван, за да се изправи начело на организацията си за последна битка за власт с истеблишмънта.
Поведението на Исус след задържането му ни кара да мислим, че само последната от тези версии съответства на фактите. След като е допуснал или предизвикал арестуването си, той прави почти невъзможно за официалната власт да го обвини и екзекутира. Ако е желаел екзекуцията си като елемент от месианския профетизъм или е искал да се жертва заради греховете на човечеството, той би могъл да обяви, че е Месия, нарушавайки римското право, и неговата екзекуция би била рутинна. Ако беше загубил разсъдъка си и осмисляше жертвата си като начин за самоубийство, той също би се държал провокативно и би улеснил екзекуцията си. Но той не прави така. Той отказва да говори, отказва да потвърди, че е Месия и отказва да спори с Рим. Фактически, той се държи по такъв начин, че екзекуцията му изглежда невъзможна - след като доброволно се предава в ръцете на властта.
След арестуването си:

А първосвещениците и стареите и целият синедрион търсеха лъжливо свидетелство против Иисуса, за да Го умъртвят, и не намираха; и, макар да надойдоха много лъжесвидетели, не намериха. /Матей, 26: 59,60./

В тази ситуация, Исус не проклина и не хули книжниците и фарисеите, нито ги защитава или отстоява авторитета им. Не казва нищо през дългите часове на разпити и напразно призоваване на свидетели. Матей продължава:

Ала най-сетне дойдоха двама лъжесвидетели и рекоха: Тоя каза: мога да разруша Божия храм и в три дни да го съзидам. И като стана първосвещеникът, рече Му: нищо ли не отговаряш? Какво свидетелствуват тези против Тебе? Но Иисус мълчеше. /Матей, 26: 60-63./

Накрая Исус е провокиран да говори, но и тогава неговият отговор е двусмислен:

А първосвещеникът Му рече: заклевам Те в Живия Бог, да ни кажеш, Ти ли си Христос, Син Божий? Иисус му отговаря: ти рече; казвам ви обаче: от сега ще видите Сина Човечески, седнал отдесно на силата и идещ на небесните облаци. Тогава първосвещеникът раздра дрехите си и рече: Той богохулства! Каква нужда имаме вече от свидетели? НИ, сега чухте богохулството Му! Как ви се струва? А те отговориха и рекоха: заслужава смърт./Матей, 26:63-66/

За самия Исус "Ти рече", не е същото като "Да аз съм". Само един от четирите евангелски автори допуска, че Исус е Месията, но всички са съгласни, че това става след като той остава мълчалив през целия процес. Марк привежда изказването: "Аз съм; и ще видите Сина Човечески да седи отдесно на силата и да иде на небесните области/Марк, 14:62/. Лука привежда отговора: "Вие казвате, че съм Аз"/Лука 22:70/, а Иоан не споменава нищо по въпроса. Когато Исус казва "Ти рече" първосвещеника очевидно възприема това като синоним на "Аз съм". С въпроса дали Исус се счита за Месия на земята или не, е свързан и факта, че никога в цялостната си кариера той не се обявява за такъв, но винаги е провъзгласяван от другите.
Въпреки, че действащите закони на Синедриона по това време са неопределени, очевидно там са заседавали привърженици на стриктните процедури. Поради това са били необходими свидетелски показания; обикновено двама са били достатъчни и човек не е можело да бъде обвинен за твърдения не излезли от неговата уста. Освен това обвинението към Исус за престъпление е неясно и се основава изцяло на тези кратки и двусмислени изказвания в края на процеса. Загадката остава. Запазвайки мълчание, Исус им отнема възможността да го осъдят на смърт: противно на правилата той трябва да бъде обвинен за изказвания не излезли от неговата уста.
Забележително сходство в ситуациите се открива и в случая, когато Исус е изправен пред римския губернатор. въпреки че властта дава значителна автономност на населението в колониите, не може да се екзекутира някой без разрешение на Пилат. И отново, ако Исус желае да бъде екзекутиран, той би могъл да убеди Пилат да издаде такава заповед. Вместо това, той силно затруднява и дори прави невъзможно издаването и. Въпреки че Исус се стреми да критикува и обвинява религиозната власт, той е извънредно предпазлив в поведението си към римляните. Никъде в Новия завет няма изказване, което да бъде интерпретирано като атака срещу Рим, въпреки антагонизма на евреите към чуждите управници. Исус не подбужда населението срещу Рим да протестира срещу данъците /въпреки че той отхвърля храмовата такса/. Той инструктира учениците си да проповядват само сред евреи, казвайки: "Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев"./Матей, 15:24/9.
Въпреки, че Исус обвинява неевреите като цяло, той не прави изказвания против Рим, даже когато враговете му се опитват да го вкарат в клопка, питайки го дали почита Цезаря. Той казва: "Що Ме изкушавате, лицемерци?" и добавя: "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу"./Матей, 22:19-21/.
Винаги може да се допусне, че авторите на евангелията не са искали да се противопоставят на Рим и затова не са записали някои изказвания против Империята, но също е възможно Исус да не ги е правил. Римската власт е изглеждала очевидно непобедима и добрия стратег не би я атакувал директно, а би търсил други начини за подкопаването и.
Отказа на Исус да се противопоставя на Рим поставя Пилат в трудна позиция. Той не може да го екзекутира по закон, но ако не го направи, ще се сблъска с раздразнението на първосвещениците. Като прави невъзможно за Пилат да го обвини, Исус усилва конфликта му със свещеническата йерархия. Накрая Пилат се обръща към населението и питайки кой затворник да освободи по случай празника, оставя решението в техните ръце. Тълпата гласува срещу Исус.
Въпроса защо тълпата иска смъртта на Исус остава неясен, след като той е бил толкова популярен, че се налага да пазят в тайна арестуването му. Швайцер счита, че тълпата се произнася за смъртта му, защото разбира, че на процеса той се обявил за Месия, което е богохулство. Kaтолическата версия е, че тълпата е била доведена от свещениците на храма. По-критичен въпрос е доколко епизода е автентичен, тъй като е доказано, че не е имало традиция да се пускат затворници на празник в тази провинция. Така или иначе, всички аспекти на автентичността на процеса, правилника на Синедриона, властта на губернатора и проч. са били безкрайно дискутирани. Поведението на Исус е предизвикало свещеническата йерархия да се занимае с него, а римляните би трябвало да са имали проблеми с легалната екзекуция, тъй като той не е нарушил римските закони. И така, евангелската версия изглежда толкова адекватна, колкото и всяка друга.
Нека се поставим в позицията на Христос от момента на арестуването му, и да изследваме какво бихме спечелили и загубили, ако сами подготвим арестуването си. Нашите печалби и загуби би трябвало да се оценяват чрез възможностите, които ни се предоставят в ситуация с несигурен изход. Вариантите подредени според вероятността да се случат са следните:

1. Синедриона се сблъсква с неадекватни свидетели и обвиняем пребиваващ в мълчание, и е принуден да освободи Исус поради липса на доказателства. Така той показва безсилието на властта пред неговото движение.
2. Синедриона би могъл, изваден от търпение, да наруши собствените си закони и да отправи обвинение даже без доказателства. Тогава те могат да го предадат на римския управител за изпълнение на присъдата. Тъй като Исус внимава да не нарушава римските закони, губернаторът може да заповяда да го освободят и най-много да го бичуват. Исус би дискредитирал дворцовата йерархия и би доказал нейното безсилие и щеше да се завърне като победител, който си позволява открито да се противопоставя на храма и е толериран от Рим.
3. Случайно и поради това непредсказуемо, може да се случи така, че Пилат да възложи решението на тълпата. С последователите, които Йсус е организирал, той би могъл да бъде освободен от населението и триумфално да поведе народното движение, което не може да бъде заплашено от храмовата йерархия.
4. Синедриона може да го осъди противозаконно, а Пилат да се обърне към тълпата и тя да поиска смъртта му. Това е най-малко вероятното от вариантите, които реално са се случили.
От тази гледна точка, екзекуцията на Исус може да се интерпретира като резултат на лоша преценка от негова страна. Кой би могъл да предположи, че Синедриона ще го съди без доказателства, че Пилат ще поиска мнението на тълпата и че тълпата, с която той никога не е имал проблеми, ще му поиска смъртта? Даже отличния тактик не може да обхване всички възможности, включително и случайните събития.
Когато изследваме живота на Исус, ние виждаме, че той е бил човек със страст към предопределянето на случващото се в света. Неговото задържане става на място и във време, което той е избрал, провокирайки и така детерминирайки ситуацията. След като не отчита решимостта на враговете си, той най-накрая се поставя в ситуация, когато нещо се е случило извън неговия контрол и вече на кръста, той възкликва:
"Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?"/Матей, 27:46/.
Тези, които доказват, че Исус съзнателно избира да умре на кръста, всъщност твърдят, че той докрая контролира това, което му се случва. Колко е краен в тази насока се илюстрира от начините му поведение с учениците и последователите си, но и с начина по който се разпорежда с природата. Когато търси смокини на едно дърво и не намира, той реагира с обида - като човек от когото зависи всичко случващо се наоколо. Той проклина дървото да остане завинаги безплодно. Учениците му не се изненадват от това, очевидно приемайки го като особеност на характера, а по-скоро от факта, че той успява да погуби дървото. Даже ако заподозрем, че плановете му не се осъществяват в тези последни дни, ясно е, че в изграждането на организацията си той не се проваля. Акта на екзекуция прехвърля контрола му и отвъд гроба, изисквайки от голяма част от човечеството да напрягат шии в ярема му и да подчинят себе си на човека, който накрая казва:"Даде ми се всяка власт на небето и на земята"./Матей,28:18./

8. КАКВИ БЯХА УРОЦИТЕ НА ИСУС
Изглежда очевидно, че стратегиите на Исус са били модел за водачите на масови движения, Месиите на нашия век. Със залеза на християнската религия като философия, организационните тактики на Исус придобиват популярност. Съвременните лидери следват мрежа от процедури, които могат да се обобщят тук, както са били създадени от Исус.
Основната стратегия на лидерите на комунисти, фашисти, чернокожи и други масови движения, се състои в търсене на власт извън истеблишмънта, чрез привличане на хора, пренебрегнати и обезправени. Там, където това население е мнозинство, тези масови движения са успешни. Лидера дефинира бедните работници и селяни като най-заслужаващи властта в сравнение с другите класи и публично атакува богатите и преуспелите. Ако бедните са достатъчно отчаяни, както по време на военни конфликти, изгледите за успех на движението се увеличават.
Лидера подготвя кадри, които да използува като "ловци на хора". От тях се очаква тотална преданост към лидера и движението му. Те трябва да се откажат от всякакви социални амбиции, да прекъснат всички семейни връзки и лоялност към групи, с изключение на тази към организацията. След като това стане, вече няма опасност да попречат или да изоставят движението - пожертвали са твърде много и няма къде да отидат. По-нататък лидера обвързва хората си, подчертавайки, че те са заплашени отвън, което им дава усещане за мисия и цел в живота. Предоставяйки практически преимущества в замяна на саможертвата им, лидера също така дава на подчинените си статус на елит вътре в организацията и троновете на властта, в царството, което предстои да дойде.
В публичното си послание, лидера дефинира движението си като имащо благородната цел да спаси човечеството, което блокира всякаква съпротива. Той също проповядва, че движението непременно ще дойде на власт, защото то е изразител на следващата стъпка в човешкото развитие. Когато се обръща към масите, лидера обещава рай в някакво недефинирано бъдеще, ако го следват и ги заплашва с нищета, ако не пожелаят. Той възлага надежди на младите, които още не са приобщени към истеблишмънта и ги подстрекава да се съпротивляват на възрастните и да прекъснат семейните връзки, които поддържат силата на официалната власт.
Определяйки себе си като човек, който не се стреми към лична власт, лидера твърди, че изпълнява мисия свързана с голяма лична жертва. Той не казва, че е последовател на себе си или че е велик лидер, а скромно твърди, че е просто интерпретатор на велика сила, която ще доведе последователите си в сияйно бъдеще. Но също така, той се дефинира и като единствен верен интерпретатор на тази сила.
Бидейки непоследователен и противоречив, лидера нагажда изказванията си според обстоятелствата, докато в същото време твърди, че представя една ясна и последователна теория като основа за действията си.
Докато набира последователи лидера публично се представя като авторитет, който е наравно с авторитетите на официалната власт и прави дръзки коментари и атаки към известни личности на опозицията. В същото време, той използува гъвкава стратегия, отговаряйки на атаката с атака, когато това е безопасно и използувайки ненасилствени методи в легален контекст, ако опозицията е твърде силна. С приближаването на решителната битка, той заема позиция "без компромиси" с управляващата власт. Тъй като целта му не е властта в официалната рамка, всякакви сделки са възможни. Ако той успее, това което се случва е безмилостното елиминиране на всеки и всички опоненти.
Никой не може да се бори за власт над хората днес без да използува поне част от стратегиите на Исус. Независимо дали представя оригинална религиозна философия или не, той е бил един изключителен новатор като водач на масите. Който и властител да се стреми да попадне в пантеона на славата, трябва да си дава сметка, че първата ниша там е запазена за Месията от Галилея.

9. БЕЛЕЖКИ
1 Eric Hoffer, The True Believer, New York, Harper, 1950.
2 Както Hoffer казва: "Във всички времена хората отчаяно са се стремели към непостроени градове и незасадени градини."Op. cit. p.73
3 има обаче едно "но", при хората, както по-късно отбелязват автори от същата школа...-б.м.
4 Lorenz, K. King Solomon's Ring, NY, Thomas Y. Crowell, 1952
5 Gandhi's Autobiography. Waschington, P. A.Press, 1948
6 Josephus, War II. 169-177 in C.K. Barret/Ed./, The New Testament Background: Selected Documents, NY, Harper and Row, 1961, p. 124
7 Възможно е Исус да прави философски изказвания за нарушителите изобщо, а не специално за Юда. Дюркем счита, че всяко общество се нуждае от девианти, за да могат другите да преценят как да се държат един с друг. Исус го изпреварва, казвайки: "Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда"./Матей,18:7/.
8 Шоу, Б., предговор към Androcles and the Lion, Baltimore, Penguin, 1951, Швайцер, А., Тhe Psychiatric Study of Jesus, Boston, Beacon Press,1948
9 В същия този цитат жена от друга вяра моли Исус да излекува дъщеря и той отговаря, че неговата храна не е за кучета. Жената прилага пред Исус неговия собствен любим прийом; вместо да се разгневи от тази груба реплика, тя обръща и другата си страна и казва, че кучетата могат да разчитат на трохите от господарската трапеза. Сблъсквайки се с тази тактика на капитулиране, Исус се предава и и помага.
10 Швайцер, А. The Quest of the Historical Jesus, NY, Macmillan, 1961

превод: А.Хаджигеоргиев

***

Благодаря за посещението, на англ. - Thanks for visiting.

***

Design and maintenance by Alexander Hadjigeorgiev. Send comments to alexh@sofiaonline.com.

Една нова и твърде софистицирана страница ще ви очарова в скоро време.

Last updated 30/11/99

Email: alexish100@hotmail.com

Music Home Page